Вторник, 19 Март 2019
„Случва се такова чудо: да се промениш за една нощ и да се събудиш нов и непознат на самия себе си.”

„Случва се такова чудо: да се промениш за една нощ и да се събудиш нов и непознат на самия себе си.”

Откъс от романа „Отклонение” на Блага Димитрова, без която нито българската поезия, нито българската проза щяха да бъдат това, което са – с ясния точен поглед на наблюдателя и нежната чувствителност на преживяващата всички нюанси жена

 

Сама не мога да хвана себе си. Какво става с мене? Никога не съм изпитвала тая свежест на утрото, сякаш е първото утро в живота ми.

Разсъмва ден, цял от неизвестност.

Обикновено заран се успивах. Струваше ми, че цялата земя трябва да вдигна на раменете си, за да стана. А сега любовта ми дава воля да ставам рано без никакво усилие. Сякаш двама си разделяме тежестта на земята върху своите рамене и я вдигаме високо. Ти планираш стъпка по стъпка своя ден. Само мене не си ме зпалнувал. И аз нахлух в деня ти да го объркам и пренаредя.

Кожата ми ме боли от целувки като изгаряне от слънце.

Потапям се в утринната прохлада като в отрезвителна езерна вода.

Станали преди деня, ние двамата държим целия огромен ден в ръцете си. Няма да го изтървем!

Случва се такова чудо: да се промениш за една нощ и да се събудиш нов и непознат на самия себе си.

Една сладка тревога: да не проспим новия ден, новото раждане на любовта.

От хоризонт до хоризонт светът е наш, гледан от нашето лястовиче гнездо, и все пак е тесен за любовта ни.

Следя сама себе си. Радвам се и се удивлявам на това, което става в самата мене. И се изненадвам, от себе си.

Само двама заедно сме човек - пълноценен, истински.

Ти си делови, а аз съм отнесена според твоя израз. Но без мене ти би бил само сурова, твърда земя, лишена от криле. Без тебе аз бих била облаче, откъснато от земята и залутано в простора. Един без друг сме немислими тъкмо защото сме различни до непримиримост. Земята и небето могат да се съединят за миг в нас двамата.

Ти си мечтата към бъдещето. Аз съм паметта за миналото. И двамата не живеем в днешния ден. Странно, ти си устремен напред към по- красивото, а си малко сух. Ти си копнежът, а си суров. Навярно такива трябва да бъдат мечтателите, за да устояват своята мечта. Всичко се изявява в своята обратна същност.

Аз съм поглед, обърнат към миналото, към по-трагичното. Аз нося сянката на паметта, а съм по-поетична и светла. Това е не само до характер. Кръгът на интересите, професията, мислите на човека определят неговата тоналност. На моя мечтател му липсва измерението на паметта, а то е поетичният живец. Защото в паметта има винаги тъга по загубеното. А тъгата е поезия.

Въображението и паметта си дават среща в нас двамата.

Навярно това е любовта – без вериги, без решетки, без клетви. Без гаранция.

Истинската любов, най-хубавата - това е свобода.

Вратата не се заключва. Мога да си отида, когато поискам.

Ти не сложи пръстен на ръката ми.

Безкрайният хоризонт, който ни обгръща от таванския прозорец, е нашият сватбен пръстен. Не може да се изгуби, нито счупи, нито открадне, нито продаде, нито скрие.

Където и да отида по света, ще си нося пръстена на хоризонта - моя сватбен пръстен.

© Блага Димитрова, „Отклонение”

AFISH.BG

Свързани статии (по етикет)