Неделя, 18 Ноември 2018
„Тази нощ жената в мене пи.  Пи като жена, по мъжки псува…”

„Тази нощ жената в мене пи. Пи като жена, по мъжки псува…”

Три стихотворения от Дарина Дечева, която колкото е тиха в ежедневието си, толкова поезията й плющи и ни кара да погледнем с най-истинските си очи в очите на света

Дарина Дечева е по образование позитивен психотерапевт и специалист по детско-юношеска психотерапия, а по призвание поет. През 2009 г. печели първо място в категория „Поезия“ на конкурса за творци от Пазарджишка област, съпътстващ първото връчване на националната литературна награда на името на Милош Зяпков. Носител е на голямата награда от седмото издание на поетичния конкурс “Златен Пегас”. Автор е на книгите „Родени през десет“ (в съавторство; 2006), „В съня ми бродиш“ (2007), „Дом от камъш“ (2009), “Педя нощ“ (2010) и „Имало и други полети“ (2013) . Живее и работи в град Панагюрище. Предстои да излезе от печат новата й стихосбирка „Милост”.

Голгота

Преживяхме ледени години.
Оттогава всеки ден мълча.
Вече зная – всеки кръст ще мине.
Всичко! Даже краят на света.
Ще настъпи утрото тогава.
И отнякъде ще долети
любовта ни с тихото„Оставам…“.
Но сега това не знаеш ти.
Зная аз. И само в мене има
синева, която ми е нощ,
тишина като звънчета в зима.
И блести по-остро и от нож.
И това ако не е пришествие
на любов към края на света!
Ако кажеш – нека да е бедствие,
но вървя. И чакам. И държа.
И звъня със зимните звънчета,
и изгрявам с всяка синева.
Вече знам, че утрото е в петък.

И от кръста ми растат крила.

 

Меч – ти…

Дали разбра, че аз съм още тук
и че те чакам в крайчеца на нощите?
Дойдоха много – ала никой друг
не си заслужи всички правомощия

над сънищата ми, които ти
владееш плътно, до луна ги пълниш.
Там тишината ти е меч.
Свисти
и по оста надве ме цепи.
Мълния,

която спира точно в онзи край,
след който засивява пак зората.
А тя блести от честност – самурай.
И до пети, без дъх, сече мечтата,

че ще се върнеш. Ти и никой друг!
А дотогава на окото в края
една сълза ще зрее. Тих юмрук
в лицето ти. Дали разбра?

Мечтая…

 

НеРавно

Тази нощ жената в мене пи.
Пи като жена, по мъжки псува.
Дави се в приятелски тълпи.
После спа наужким. И сънува

бели врани с пухени крила.
Враг, приятел, гръд до гръд опрели.
Във очите им видя земя,
ничия земя. И хора смели

как с ръце копаеха до край
грозната ѝ плът. Строяха къщи.
Зиме заприличваха на май,
а лицата им – едни и същи,

честни като смърт, без уплах грам,
леки като ехо от камбана.
Тази нощ сънувах, че съм там.
Тази нощ сънувах, че съм врана,

ясна като враг. И с него пих
за приятелите, смъртно бели.
И жената като мъж пребих.

А мъжът пропи се, че спечели.

© Дарина Дечева

AFISH.BG