Сряда, 23 Октомври 2019
„През тези нощи зъзне мойта кръв за твойта плът, любима…”

„През тези нощи зъзне мойта кръв за твойта плът, любима…”

Две стихотворения от немския поет Ернст Щадлер, напуснал тленното едва 31-годишен на днешната дата през 1914, но звучащ по-съвременно от много съвременници

 

ПРЕЗ ТЕЗИ НОЩИ

През тези нощи зъзне мойта кръв за твойта плът, любима.
О, жаждата ми е като тъмнееща вода, заприщена от шлюзи,
Натрупана сред обедната тишина, сковано дебнеща,
Ламтяща да изригне. Лятна буря,
Която трудно сдържа заредените в засада облаци. Кога ще дойдеш, мълния,
Та бурята да разразиш, тежаща от наслада, мост,
Далеч от язовете да разтвориш тръпнещи бедра?
Желая да те донеса при себе си в леглото като снопче млади детелини
От рохкава земя. Ще бъда градинарят, който
Най-нежно ще те засади в лехата. Облак, който
Ще те полива, въздух, който ще те обкръжава.
В пръстта ти искам да заровя полудялата си жар и,
С копнеж разцъфнал, над плътта ти да възкръсна.

 

LA QUERIDA

Прегръдките ти като буря
Ни люшкат над световни бездни,
Прегръдките ти като див уханен дъжд
Поят кръвта с мечта и лудост.
Но после идва ден. Натегнали от нощ, очите се разтварят,
Сломен от златно разорение и смърт,
През реки от тъмна кръв, подобно отлив, шумно се завръщам,
Чувствам пронизително злочестие,
Долавям ударите на сърцето ти как тупат върху моето сърце
И все пак знам: че си съвсем недостижима и далечна.
Чувствам: че над пламъците на насладата, която разразихме,
Повява скръб,
До вас по-близо! Небеса, които от безмълвното ми
Всекидневно упование изтръгват твоя лик,
Чуждеещ, в него ти се скриваш, в него твойта пламенност,
Напяваща любовни шепотни литания, ще коленичи,
Сърдечна кръв, която капе, разпилени думи,
Поглаждане на парещо чело, събрани пръсти,
Нежно разтопени погледи, които никога не съм познавал -
Безкрайност се простира като тайнствено
Дълбока, тънеща сред здрач земя,
Градини, сраснали се, цъфнали в светлика на деня,
Обграждат твоята душа -
Зная: че ти трябва да преминеш
През стотици мостове, през дълги заградени пътища,
Назад,
Обратно в твоята момичешка земя,
Че трябва да ми подадеш ръка
И цялото безмерно разстояние
Да пребродиш с мен,
Догдето спомени, наслади и страдания те изоставят,
И сред утринно раззеленените бразди
Застанем пред дола на новото начало...
Но ти отвръщаш поглед. Сепваш се и тръпнеш.
Усмихваш се. И твойте устни,
Крила на диви лебеди, се спускат към устата ми,
Като че искат да не се събудят
От пиянство до несвяст.

© Превод от немски: Венцеслав Константинов

AFISH.BG