Сряда, 23 Октомври 2019
„Готови за страст, за утре, за мъст, за теб. За още.”

„Готови за страст, за утре, за мъст, за теб. За още.”

Три стихотворения от новата стихосбирка на Айча Заралиева „Спомени за рециклиране”, чиято премиера събра столичния елит в артпространството на ProjectCafé и накара всеки да се замисли над спомените от бъдещето си

 

Рециклирането е метод, чрез който отпадъците се превръщат в материал, позволяващ създаване на нов продукт. Това по никакъв начин не е свързано с щастието или с мъката. Но ако пренесем процеса на едно друго място, в едно друго време и решим, че можем да сторим същото със спомените си, тогава какво би могло да се каже? Нима можем да рециклираме болки от миналото си и да ги претворим в красиво или безгрешно настояще?
Възможни са още хиляди въпроси, но по-добре всички те да останат без отговор. Сигурно е, че ние оставаме там, където сме предпочели да ни открият или да ни загубят. Но оставаме, макар и други, макар и жадни, гладни, наранени, несигурни, неоценени, нежелани, непотърсени. Но сме ние! Само така разбираме, че нищо в природата не се губи, че всеки край е ново начало, че никога не можем да бъдем друго, освен хора. А като такива сме винаги готови за страст, за утре, за мъст, за теб. За още.
Д-р Айча Заралиева създава не илюзии, а реалности, изкрещявайки най-тежките моменти от личните преживявания, за които смело говори във всеки ред. Всеки ред е история! Разказ за смог, водка, пандемия, окъсняла котка, колело, крем, отпечатък, ревност, гербер, евтаназия, катарзис, глутница, фотосинтеза, разстояние, забравени рокли, пощада, контур, жълт гнусен вестник, промили, фотошоп, площад, залез, главоболие, съсед, вариация, междуклетъчно пространство, версия, вересия… тя е в ъгъла на сърцето си. И се учи да обича отново. И най-малко принадлежи на себе си. Защото рециклирането е само метод за намаляване на отпадъка, но не и пълно пречистване. Тя прощава глупостта и се въздига от най-ниското, за да изкачи ново стъпало и да се задържи там, където е очаквана. Настъпвайки миналото. В света си, където не съществуват „гадни спомени“. Защото те не стават за рециклиране.

© Симеон Аспарухов

 

*
По дяволите,
защо не мога да карам колело,
да те прибирам с колата
от поредното препиване,
да плувам по слънцето,
което толкова обичаш?
Защо не нося бански
и докога косите ми
ще са до скучност кестеняви?
Защо да оставаш тук -
в дома,
който построих в бетонен търбух
за нас?
Кой мъж би обичал дълго
жена, която може сама
да прави себе си нещастна?

 

*
Всяка нощ
се будя от стъпките
в съня ми -
приличат на твоите,
когато се промъкваш
в мечтите ми.

 

*
Онази, слабата,
с анорексична воля
да се самозащитава,
сънува моите сънища,
стъпва в пътеките
на цветните ми илюзии
и като сянка препуска
през глаголните състояния
на думите.
Тънките й пръсти
докосват отпечатъците
на любимия ми,
който отдавна
ме носи в сърцето си -
там, където ми е мястото.
Костите й се забиват
в свободата ми.
Така изтъняла е,
че се крие
между листите на книгата,
с която се приспивам…

Онази, слабата,
е зеленоока.
Прилича ми на ревност.

© Айча Заралиева, „Спомени за рециклиране”

AFISH.BG