Вторник, 04 Август 2020
„Полека повяхват жените, които обичахме…”

„Полека повяхват жените, които обичахме…”

Три стихотворения от Филип Кабакян, носителя на Националната награда за поезия „Усин Керим” - Чепеларе, 2018

 

Филип Кабакян е роден през 1958 г. в Сливен. Завършил е българска филология в Пловдивския университет. Преподавател е по български език и литература. Автор е на книгите със стихове „Юфка и нафора” и„Гнездо за книжни лястовици”. Засега. Защото истинският поет не може да не пише, но няма за цел да издава всяка година по пет-шест стихосбирки. По това се познават Поетите.

Пазар за птици

На птичия пазар кълвяха въздуха
пернатите в измръзнали кафези.
Приплясваха като с шамари хлъзгави,
и облачният ръб в очите слезе.
Небето беше ниско като в храма
с порутен свод. И мокър сняг поръси.
Бездомни са търговците и няма
вината им след двайсти век да търсим.
И всяка сляпа мъст ще бъде срамна,
щом крият посинелите си длани.
За малко, щом ужасен студ настане,
повикайте търговците във храма!

 

Късни гари

Полека повяхват жените, които обичахме.
Потъват искрици в очите им, още ни парят.
Те знаят – все още – дълбока вода ни привлича.
Но ние сме само във бързей на някаква гара.

И тука се смеем, нарамили в сак битието:
- Звънни!
- Обещавам!
(Сред глъч на петнайсет години.)
Адрес. Телефон. Но днес отпътуват, където
багажът е котва. И светлата лудост ще мине.

Жените, които обичахме, мачкат умората
във груб пепелник. Не говорят разглезено.
И тръгват от страх, че нощта им врата ще отвори,
отдето и Бог, а и дявол спокойно ще влезе.

 

Баберки на орехи

Този дъжд заприлича на прах от небесни пътеки,
по които минават берачи с подбити нозе.
Плодовете са брани-небрани. Но дишат по-леко
две подгизнали бабички без спомен за първо небе.

Те са просто прекрасни – манекени на месец октомври.
Те на бързото време са плели пуловер веднъж.
И черупките хрупат под тях – парчета от стомна,
и събират мъгливия смисъл с репризи от дъжд.

© Филип Кабакян

AFISH.BG