Неделя, 19 Август 2018
Ще се опитваме да сме от летящите хора, нали?

Ще се опитваме да сме от летящите хора, нали?

На 22 април 1920 години е роден Валери Петров – малкият Огромен човек, засял в нивата на нашата литература златни вечни зърна

Копчето ми за сън отказа да работи. С него приспивах децата си. Често го натисках и за самата себе си. Днес, на поредния рожден ден без него, разбираме, че Валери Петров не ни е напуснал - той остава със стиховете и преводите си, с пиесите и сценариите за едни от най-добрите български филми. Неговото творчество не си е отишло с тленното му тяло, стои си насред нивата на българската литература и класовете му са пълни със златни зърна. България няма как да забрави Големия си Поет. Ще й липсва погледа му зад дебелите стъкла на очилата, тихата му усмивнка, хитрото пламъче, озарило лицето му,  бръчиците по загриженото му бащински чело. Валери Петров никога не е шествал през света в мантията на величие, с каквато сме виждали и продължаваме да виждаме как се загръщат незначителни, но с огромно неподплатено его, хора, дето се наричат ковачи на литературата, строители на словото, стожери на културата. Иначе нямаше да бъде това, което е. Тук миналото време не съществува. Големият творец живее винаги и само в бъдещето. Щастливи сме, когато за кратко сме негови съвременници. Е, аз съм между щастливците. Когато си отиде някой голям, изведнъж се нарояват пълчища от биещи се в гърдите "първи приятели". Не съм от тях. Седяли сме, пътували сме, говорели сме си. Не сме се напивали и не сме се тупали по раменете. Но общението ми с него е много по-ценно от общуването с други, с които животът ме е срещал далеч по-често и, в повечето случаи, доста по-безсмислено. Това не е спомен за Валери Петров. Това е опитът ми за равносметка пред литературата. Учила съм се на поведение от него. Толкова голям, а толкова неприемащ заслужените комплименти. С едно махване на ръка, с едно накланяне на главата, с едно непритворно "Недей така..." на моите плахи от неуобство пред величината му възторзи "Валери, ти си...!" Какво? Чудо? Явление? Гений? Всичко това съм си го мислела и вярвам, че е точно така. Хайде да не се лъжем - повечето от вас са от моята страна, на моето мнение. Не аз - бъдещето дава тази оценка. Коя съм, че да говоря от името на бъдещето - попитайте внуците ми. Красиво се опасявам, че и вашите внуци ще застанат на моя страна. Наистина, когато става върос за Валери Петров - procul este, profani! Не ви обиждам, цитирам ви Вергилий. Не ви го превеждам, защото Преводачът беше пак същият Валери. На него дължим цялото творчество на Шекспир. Аз не познавам в детайли преводаческото изкуство, знам само, че то е единственото изкуство без муза. Трудна, трудоемка и неблагодарна работа е. Не мога да кажа колко точно години, но не са една, две или пет, Валери Петров загърби собственото си творчество, за да влезе в кожата на Шекспир. Питала съм го как се е решил на тази жертва, свивал е благо рамене - трябва. Питала см го по повод безбройните завистливи спекулации, че превежда с подстрочник от руски, че преводите му са неточни, че какво пък чак толкоз върши, благо се е усмихвал - хората нека си говорят, важното е да си вършиш работата. Благ човек. И благословен. Без капка суетност и суетливост около собствената си личност. Когато ми подаряваше една от последните си книги "От иглу до кюнец", набърчи чело, след като беше вече написал името ми и някак по детски притеснено попита "Нали мога да ти напиша "колегиално"? Валери, ВАЛЕРИ!, ме питаше разрешавам ли да се нарече мой колега по перо! И нямаше грам притворство в този въпрос, такъв си беше - етичен, деликатен, изтъкан от такт и достойнство. Затова копчето ми за сън не работи и не ми дава покой мисълта, че и той замина за Бразилия. Ако някой не може да разбере защо точно Бразилия, да прочете приказките на Киплинг в неговия превод. Ако някой не може да разбере защо казвам, че летящите хора са с един по-малко, да чуе песента. Ако някой не може да разбере, когато изплаквам, че го няма вече нашият продавач на надежда, да цъкне в гугъл и да види стихотворението на Джани Родари, което три поколения си тананикат, пак брагодарение на Валери. Ако някой оше не е разбрал какво загуби България преди почти четири години, дано децата му и внуците му помогнат един ден да разбере. И си мисля за "Слънцето и сянката" - стар, стар филм по негов сценарий. За Слънцето и  за сянката си мисля. Щом има слънце, задължително съществува и сянка. Щом има Добро, за съжаление не може да няма зло. Природна и творческа закономерност. Слънцето от творчеството на Валери Петров ще продължава да ни свети и да ни топли - и нас, и бъдешите поколения. Защото всеки негов стих е едно златно ключенце, един универсален шперц към надеждата за всички. Просто го пазете в сърцата си и му благодарете за крилете, които ни остави. Ще се опитваме да сме от летящите хора. Честна мускетарска!

© Маргарита Петкова

Снимки: личен архив на Маргарита Петкова

AFISH.BG

Свързани статии (по етикет)