Петък, 22 Ноември 2019
„Аз се оттеглям, сякаш казваше вечерта, която избледняваше и гаснеше над кулите…”

„Аз се оттеглям, сякаш казваше вечерта, която избледняваше и гаснеше над кулите…”

Откъс от романа „Мисис Далауей” на Вирджиния Уулф, която имаше пари и собствена стая, за да напише своята проза и след това да потъне в бленуваната тишина на река Оуз…

Човек можеше да си помисли, че денят, лондонският ден едва започва. Подобно на жена, която сваля домашната си рокля н престилката и се докарва с перли и коприна, денят се промени, съблече вълнежите, облече воалите, сложи вечерната премяна и със същата радостна въздишка, с която жената смъква фустата си на пода, заръси прах, горещина, цветове; уличното движение намаля; звънливите, устремни автомобили заместиха тътнещите фургони; и тук-таме, сред гъстия листак на площадите, блестеше по някоя силна лампа. Аз се оттеглям, сякаш казваше вечерта, която избледняваше и гаснеше над кулите, над заоблените или островърхите релефи на хотелите, жилищните сгради, магазините, аз гасна, и наистина започваше да гасне, аз изчезвам, но Лондон не искаше и да чуе за това, мяташе байонетите си в небето, приковаваше я на място, заставяше я да участвува и тя в пиршеството. Защото мистър Уилет бе извършил своята революция с въвеждането на лятното време след последното идване на Питър Уолш в Англия. Удължената вечер бе нещо ново за него. И доста вълнуващо. Когато младежите минаваха със своите дипломатически куфарчета, безкрайно щастливи, че сега са свободни, а и вътре в себе си горди, задето крачат по този прочут тротоар, лицата им горяха от радост, наистина евтина, дори, ако щете, демонстративна, но все пак възторжена. Те освен това бяха облечени добре; розови чорапи; хубави обувки. Отиваха да прекарат два часа на кино. Жълтеникавосинята вечерна светлина изостряше, изчистваше силуетите им; и придаваше зловещо синкав блясък на листата по площада — сякаш бяха потопени в морските води, сякаш бяха растителността на потънал град. Той бе изненадан от красотата: а и се чувствуваше окрилен, защото, докато другите завърнали се от Индия англичани (познаваше десетки такива), естествено, седяха в клуб „Ориент“ и мрачно обсъждаха упадъка на света, той бе тук и се усещаше млад; завиждаше на младите хора за лятното време, пък и за всичко останало, и от думите на това момиче, от смеха на онази прислужница — неуловими знаци, за които можеш само да гадаеш — разбра, че пирамидата, която по времето на неговата младост им се струваше непоклатима, се е поместила.

© Превод от английски: Мариана Неделчева

AFISH.BG

Свързани статии (по етикет)