Сряда, 23 Октомври 2019
„И виждам: няма самота, която да ми е по мярка.”

„И виждам: няма самота, която да ми е по мярка.”

Три стихотворения от Гриша Трифонов, който преди точно две години отплува към небесния архипелаг на Поезията

*

Тя има срамежливи устни.

Тя има
срамежливи устни,
а не срамни.

Понеже няма
нищо срамно
в идеята на Бог за нея
и малкото
останал свят наоколо.

Но няма как
да сме в един живот.

Аз мога
два пъти да я целуна
по усмивката,
а тя - веднъж да ме погали
по смъртта.
И толкоз.

И няма време.

И го няма времето.

 

ВСЯКА САМОТА МЕ СТЯГА В РАМЕНЕТЕ

Живях с години до прозореца.
През него виждах
тъмните върби край къщата,
нататък пътя през полето -
към реката,
която просто идва и си тръгва,
оставяйки ми бряг, вода и мост.
И тъмнината оттатък моста.

Така живях.
А самотата
пристигаше отнейде всяка вечер,
изтриваше краката си и влизаше
при мене, в стаята с прозореца.
Допиваше ми виното, допушваше
последната цигара
и ми казваше:
"Заспивай вече.
Няма страшно, тук съм!"

Прозорец беше всичко.
И върби.
И бряг.
И мост към тъмнината.
Ала веднъж ми рече самотата:
"Омръзнахте ми всичките! До смърт!
Ако не дойда утре -
кой си ти, какво си?"

Прозорецът е същият.
И аз.
Реката все така пристига и си тръгва.
Но чувам - самотата вие като пес
пред портите ми, заковани с глухи гвоздеи.
За нещо моли, стене, настоява...

Мълча
и си допивам виното,
допушвам сам последната цигара.

И виждам:
няма самота,
която да ми е по мярка.

*
Дотук - така.
Така:
челото й
е по-високо
от небе
над селска църква.

Оттук нататък:
слизам,
слизам,
слизам -
най-сетне сред очите
да потъна.

Изплувам ли ги,
ще е
нежна.

Отвътре нежна -
за децата ми:
да раснат с профили антични,
с антични мускули
и скули.

Отвън -
за мене нежна:
да се кротне
от дългото пристигане
душата.

© Гриша Трифонов

AFISH.BG


Видео

Свързани статии (по етикет)