Неделя, 17 Декември 2017
„Възкръсват бавно в морна памет случайно срещнати жени…”

„Възкръсват бавно в морна памет случайно срещнати жени…”

Пет стихотворения от най-нежния лирик в българската поезия Николай Лилиев, поел към вечността на 6 октомври 1960 г.

*

ТЕЖАТ МИ венчалните думи,
венчалният пръстен тежи,
из пусти, помръкнали друми
звучат ми вековни лъжи:

— Бъди му послушна робиня
и жертва безволна бъди,
над твоята земна пустиня
ще блеснат алмазни звезди!

— Бъди му ти вярна невеста
за много слънца и луни,
пред твоята орис злочеста
глава непреклонна склони!

— Бъди му ти отдих и радост
в неволи и черни беди,
със своята грейнала младост
към светли страни го води!

Напусто, слова, ме зовете:
измамният час наближи,
напусто са жалби, навети,
венчалният пръстен тежи.

 

*
ЛУНАТА висне като плод,
забравен в есенни градини,
и буди сънния живот
на туй, което в сън ще мине.

Аз виждам светлия възход
на първата любов, изгряла
като надежда за живот,
като печал преди раздяла.

И две протегнати ръце,
които искат и не могат
да стоплят мразното сърце
на вси низвъргнати от бога.

Аз чувам гордите слова
на своята душа безгласна,
но пак безпаметно зова
и в шеметна забрава гасна

по две замислени очи,
окъпани в златисто вино.
И моята любов звучи,
и като звук ще ме отмине.

Николай Лилиев с Фани и Чавдар Мутафови

*
КОМУ се усмихваш, любов?
Сред тия замислени степи
мечтите ни вече са слепи,
словата ни гаснат без зов.

Зловещо поглеждат към нас
настръхнали вълци, мъглите,
нечути заглъхват молбите,
отронени в мрака без глас.

Под ниския бронзов покров
посрещат ни голите клони,
и злобна вихрушка ни гони.
Кому се отдаваш, любов?

*

ПРЕД ТЕБЕ есента въздъхва
и лиха мъката ечи.
В гората здрачна, где не лъхва
на времето смутений сън,
като помръкналата тайна
на нецелуванати очи,
ненавестена и незнайна,
душата гасне и мълчи.
Напразно тя блуждае вън,
безсилна да се отрази
в завоите на странен бързей.

Плачи
с отронени ситни сълзи
на белите брези!

*
ТИ МОЛИШ, зная, но кого ли
зове безгласното сърце?
Виж, белостволите тополи
отсичат немощни ръце.
Дълбока есен е сега,
но ти разбираш ли езика
на тая пустата велика,
на тая чемерна тъга?

Възкръсват бавно в морна памет
случайно срещнати жени
и като плиснали вълни
с незнайното зовят и мамят.
Те обещават в своя зов
да създадат от мига вечност,
но божията безсърдечност
не ме наказа със любов!

© Николай Лилиев, „Лунни петна”

AFISH.BG

Свързани статии (по етикет)