Неделя, 20 Август 2017
„Да не мислим за мъже – няма ги…”

„Да не мислим за мъже – няма ги…”

Пет стихотворения на Матилда Йорданова от стихосбирката й „Преди да ни опитомят”, чиято премиера стана истинско събитие в литературния живот

Морето

Преди да го опитомят морето
такова ще да е било,
каквото блъска се в нозете ни
предизвикателно и зло.

Във водорасли омотано,
озъбено от слънчев пек.
Преди това, преди да стане
на туристически обект.

Бездънно. Черно и проклето –
единствено на този свят.
Такива сме, като морето.
Преди да ни опитомят.

Женско

Да не мислим за мъже – няма ги.
Те работят, на война ходят, мамят ни.

Те пристигат луди-млади като пролетна трева
и ни карат да обичаме техните ръце, тела
и това, с което всеки – кой с каквото – е богат
и грижовно да подреждаме неразумния им свят.

Те си тръгват с някой влак – май щастливи.
А разхвърляната самота мълчаливо
ще почистя. Женски рай, топъл и уютен,
сръчно ще си сътворя за минути.

И ще седнем на кафе с женорята.
Ще говорим за мъже цяло лято.

Джин

Душата ми, джин в бутилка,
в стените блъска напразно.
Дълбае с нокти и вика,
но твърде добре е пазена

от грижи и от желания.
Проблемите нерешени
пестя и ги, прах да не падне,
щом ще живее с мене.

А тя се блъска и мята,
крещи – не били сме прави.
Току виж счупи стъклата
и чудо за теб направи.

Резервни части

Нуждая се от поправка.
От очила, апарат
зад ухото. От имитат,
от пломба и имплантат,
от електронна приставка.
От хапче или от гел,
от нова колянна става,
хормони и колаген,
а също така от крем –
годините си минават.
Нуждая се от хирург,
кажи го, от демиург,
нуждая се от настройка.
Трябва ми силна инжекция
за една дребна корекция
почти без пълна упойка.
Нуждая се от ремонт,
макар и не чак основен,
перука и силикон
и серум в луксозен флакон,
нуждая се от корона.
От скъпоценен метал,
обаче не на косата.
За да съм още на вид
поне все така индивид,
макар и малко саката,
макар и поизбледняла –
далеч от оригинала.

Посрещане

Нима е той? Един смален.
И побелял. Че и с шкембенце.
Ала гласът – непроменен.
И целият такъв смутен
като момченце.

А той ме гледа. С очила
дали ще ме познае?
На талията с 6 кила...
Била каквато тя била,
защо се маем?

Здравей, му казвам, как летя?
И повече не чакам.
Ще минем пак и без цветя,
без табиети, без мечта
оттук нататък.

Телата се познаха. В такт
след толкова години.
А той се пита кой и как,
кога... Чудакът му с чудак!
Нарича ме богиня.

Под кожата ми е, уви,
откак не съм детенце.
И как да кажа Забрави!
И да го пратя да върви...
Макар с шкембенце.

© Матилда Йорданова,
„Преди да ни опитомят”

AFISH.BG