Неделя, 18 Ноември 2018
„Кажете на съпругата на моя мъж, че аз не съм ядосана от тяхната измяна…”

„Кажете на съпругата на моя мъж, че аз не съм ядосана от тяхната измяна…”

Пет стихотворения за любовта от Леда Тасева, която ни липсва вече 28 години

***

Опитах всички приспивателни,
успокоителни и упоителни,
за да успея да забравя, скъпи,
реката,
шлепа,
твоята ръка на рамото ми,
мойте рамене под твоята ръка...

Щом всичко е изчезнало със тебе -
реката,
шлепа,
сладките ти пръсти,
и значи е настъпил края
на нещото, което е било живот,
любов,
безмълвна нежност в общите ни нощи,
тогава значи е настъпил края
на всичкото това...

Но как да убедя самотните си рамене
да понесат спокойно тежестта
на твоята изчезнала ръка?...

***

На Павел

Кажете на съпругата на моя мъж,
че аз не съм ядосана от тяхната измяна.
И само глупостта на моето сърце,
което не се вслушва във добри съвети,
и никак не зачита мъдрия ми разум,
и не гледа с очите на моята умора,
и признава само своите закони,
обърка тъй нещата и не се разбрахме.

Кажете на жената на мъжа ми -
бих й подарила годежния си пръстен
и дрехата, с която се ожених,
украсите, които ми поднесе
нейния съпруг,
когато му родих красивото момиче
със поглед с цвят на липов лист.

Кажете моля - бих й подарила всичкото това,
ако го бях получила.

Но тъй като не притежавам нищо,
с което да докажа свойта благодарност,
кажете да намерят Жената -
приятеля на моите приятели,
а следователно и мой, -
да го намерят,
да му предадат поклон от мене
в знак на мойта обич
и нека той ги заведе във кръчмата
при гръцкия певец,
и там да им изпеят вместо мене
" Апалахтика апо есена".*

А после Жената да дойде в къщи
и да си поговорим на балкона.
_________________
*"Отървах се от тебе, отървах се..."

***

Когато си отивах сутринта към девет,
до твоята възглавница забравих
зелената си шапка.

Ако си решил да я поглеждаш всеки ден,
понеже повече не съществувам
до твоята възглавница -
колко добре е станало,
че я забравих.
Сложи я да виси на някой стар пирон срещу вратата.
Така ще можеш да я виждаш всяка нощ,
когато се прибираш.
Нека си остане там някъде.
Около твоите много музики.

Ако е паднала, обаче, между стената и кревата
и се учудиш на кого ли беше,
когато я намериш,
върни ми я!
По някого.
Защото е студено.

* * *

Нали е щастие, все пак,
че сме родени всъщност заедно?
В едни години горе-долу –
по-рано аз, по-късно ти,
но все пак заедно!
Все пак сме заедно родени,
понеже сме се срещнали.
Понеже ни харесваше да бъдем двама –
при тебе аз, при мене ти.
Да няма нищо невъзможно,
фатално и непоправимо,
невероятно... от рода,
например, на това
да беше се родил един от нас
след... сто години.
О, Господи! Все пак сме се родили заедно!
Нали така?... Щом ти си ме целувал!...

***

Дете, не се опитвай да намериш погледи,
които да приличат на предишните.
Не се усмихвай повече от вчера.
Не ми измисляй смешни глупости.
Не се ядосвай на прозореца,
през който капе малко дъжд.
Той капеше и вчера.
И даже върху нас,
докато се целувахме.
Защото нямахме търпение да стигнем
до сухия килим.
Ти беше толкова нетърпелив
да вземеш моите ръце,
да скриеш всякаква следа
от слабост във очите ми,
от страх по хладната ми кожа,
от зли предчувствия на минали съдби.

Дете, не се опитвай да намериш думите.
Изпито ли е виното,
и чашата е празна.

© Леда Тасева, „Изповеди”

Свързани статии (по етикет)