Неделя, 08 Декември 2019
„На сърце ми си легнала ти, като люта земица…”

„На сърце ми си легнала ти, като люта земица…”

Пет любовни стихотворения от Емануил Попдимитров

ИРЕН

Наведен на пейка самотна, седях уморен,
Сред някакъв шумен и стар булевард непознат,
Ехтеше тълпата пред мене в стохилядни град,
Наведен, на пейка самотна седях уморен
И мислех за тебе, Ирен!
Аз мислех в забрава, тъжовен и блед, примирен.
Как пътя ми с тръне съдбата на веки посла,
А сивата Грижа наведе над мене крила
И мислех в забрава, тъжовен и блед, примирен,
За моята младост, Ирен.
Припомних си вашето знаме и празнични ден,
Ръцете, косите и твоите бледи черти:
На ранна бе смърт обещана, обречена ти!
Припомних си светлото знаме и празнични ден -
И горко заплаках, Ирен!
А после: и тъмния креп над вратите развен,
Воал и кандило… и бледно и строго лице, -
И твойте за път безнадежден скръстени ръце!
Припомних си тъмния креп над вратите развен,
И плаках за теб, Ирен….
И ето - в разгара ликующ на слънчеви ден -
Аз пак се намерих сред стар булевард непознат,
Ехтеше тълпата безгрижна в стохилядни град,
А тъжен - в разгара ликующ на слънчеви ден -
Аз плачех за тебе, Ирен.

ЕСЕН

Есента ме приспива. И пурпурни валят листа.
И плаче над мене, и плаче с листа Есента.
Бленувам в долини над блед акварелен ковйор,
Жадувам на съне, кат зърно под снежен покров,
Стоцветната пролет в морави и слънчеви плам,
В дълбоки долини на век съм забравен и сам.
На колене припаднал, молящ се на тъмни скали.
Исполински лес дебри разгръща, подига ръце.
Кат мене пронизан на Есен от злите стрели.
Угасни и ти в тия долини, пламтящо сърдце !
Виждам: вихрите птици гигантски далеко подгонват.
Огромните свещи потухват: брезите оронват
Листа многоискри, димят белорунни мъгли.
В подземия слизам по стълби мъхнати скали,
В подземия слизам, покрива ме, плаче с листа
Покрива ме, плаче над мене с листа Есента.

НОЩНA БУРЯ

Заплака бурята, дървята като живи вън
Зашаваха със хиляди ръце, и в моя сън
Прозрачното разпръсна се видене,
В колибата загасна огънят, и кат пчели
От кошер златни искри в тихо песнопене
Изхвръкнаха над немите скали.
А бурята бе страшна в мантия от облак и мъгли,
И неизказано могъща, стара и печална,
Над меден рог тръбеше - вечна, безначална.
- Стори ми се - гиганти някакви разбиват
Там древен замък, чупят ключове, прегради свиват
И викат те: „Гасете факелите!” и със звън
Стъклата падат многоцветни, а отвън
Блестящ, и многолики мълний
Земници - в паяжина, влажни - озаряват
И мрачните чела и брони позлатяват;
И сякаш бъчви с вино или злато пълни
Търкалят там гигантите на хиляди страни
И с грохот ги прехвърлят през назъбени стени -
А в пръстите на някоя желязна ръкавица,
Забравена от рицаря в последни пир,
Укриват се тревожно малките карлици, -
И сводове кънтят и тръпне целий мир . . .

ЗМЕИЦА

На сърце ми си легнала ти, като люта земица…
Развържи ми ръцете, нозете, счупи ми оковите!
О, дай пак да размахна аз мъжка десница,
и в треви да излея, да стъпкам оковите.
Отвори на очите ми мъртвите клепки,
развържи, разтури ми магиите;
или пак превърни ме в жарава и пепел,
като прах ме развей по стихиите.
Не целувай ме жадно до кръв ти по устните,
не изсмуквай и сетния сок от сърцето ми;
аз съм станал веда, от живота напусната,
като свещи - сир восък - са жълти ръцете ми.
Отпусни ме да бягам от теб, самодивата!
Че не съм аз овчар, ни царят от замъка.
Та на змей ме превърна ти - до половината.
Виж ме - месо човешко съм, другото - камък е…
Развържи, разтури ми магиите,
че мъртвец ме оплака жив майка ми, клетата.
Че стои на колени невястата в нивите,
съжали се над малкото, виж го детето ми!
Не се радвай на техните сълзи, на моите,
че те чака възмездие тебе, жестоката!
Но не бягай, къде ме оставяш в усоите,
ах, без тебе, в ръце на съдбата - безоката!…

ЛАУРА

Ти си кат пъпка от кремова роза, Лаура…
О, роза през зимните нощи с виелици снежни и буря.
Когато цветята цъфтят по стъклата,
И клона безлистен трепери.
Докоснах аз с кремова роза кристалните двери.
- Събуди се, небесна невесто заспала! -
Аз леко преддвери докоснах… Ти леко повдигна воала
И каза: Как дълго те чаках! Задрямах
под снежната буря.
Твоя глас е виола Кремонска, Лаура.
Когато цветята цъвтят по стъклата
И клона безлистен трепери,
На глуха виола Кремонска аз свиря под светлите двери.
Понесе се вихъра снежен… безмълвна ти спусна воала.
- Събуди се, небесна невесто заспала…

© Емануил Попдимитров

гр. Плевен, 1929 г. Емануил Попдимитров, Стоян Заимов, Екатерина Цветковская, А. Фьодоров, К. Балмонт и Н. Ракитин

Снимка на корицата: "Портрет на Емануил Попдимитров", худ. Асен Василев

AFISH.BG

Свързани статии (по етикет)