Четвъртък, 05 Декември 2019
„Сега е твърде късно. Сбогом. (Защото много те обичам!)”

„Сега е твърде късно. Сбогом. (Защото много те обичам!)”

Пет лирични стихотворения от Гео Милев. На днешната дата е убит един от най-големите поети на България.

Дневник

Сега е твърде късно. Сбогом.
(Защото много те обичам!)
Но няма в страст да те обкича.
(Аз избледнял съм. Твърде много.)
Сега е вече късно. Всичко.
Денят. Нощта. И аз. И ти.
И закъснялата усмивка,
разляна в скръб из вазите
на твоя взор...

Безплодна вечер!
Сърцето ми не чака тайна.
(Аз или тази бледна вечер -
но бледнината е безкрайна!)
Разбирам. Зная. Няма тайна.
Сега е твърде късно вече.

В този час на вечерни измами…

Ich liebe die hektischen, schlanken
Narzissen mit blutrotem Mund...
Felix Doermann

В този час на вечерни измами
мълча и печално предричам
предсещам, че туй що обичам
е болна надежда в душата ми:

Обичам нервозните, болни
нарциси с уста разкървавени -
сред сумрачни стаи, безволни
в самотност и страх изоставени -

обичам онез безсърдечни
смарагди - зелени и лунни -
мечти болнострунни, далечни,
пречупени в сънни лагуни -

обичам змиите унесени
в див танец - тъй хладни, тъй ярки -
обичам полетата есенни
с петна многоцветни и жарки -

и тези жени меланхолни,
с лица изморени и бледи
- обичам усмивките болни,
смеха им над скучни поети -

обичам горящите здания
- сред ужас, и вечер, и буря -
и техните страшни сияния
на стари канали в лазура -

обичам аз всичко, което
е пурпур в кантика печална -
и болно посипва сърцето
с ридаеща пепел кристална:

- тъй както ти, странна! гадаеща!
заплиташ с усмихнати взори
душата ми в мрежа ласкаеща
от влюбени тихи умори.

О дъжд, о дъжд обилен и печален…

О дъжд, о дъжд обилен и печален
- по тротоарите танцуваща вода!
Пиян, разголен, волен, вакханален,
но с черна маска - ти танцуваш безсмисления танец на скръбта.

О веселост маскирана! Ти с веселост маскирана печал!
О весел плач! И танец под разхълцани цимбали!
И вечер, зачната сред мрак, но с буйнобял
дъжд озарена. Дъжд! О клоун в погребални карнавали!

И ти летиш - лъчи и смях, - и ти си бял, безумен,
по тротоарите танцуваща вода!
Вечерен дъжд, понесен в танец шумен
над катафалка черен на града.

Сензация

Аз бих обичал мойто щастие
и моите случайни радости,
аз бих обкичил в сладострастие
съня на всичките си младости,
във всеки сладък час причастие
бих взел от кратките си радости

- ако да бях в тоз свят един,
не сред усмивки без участие,
ако на бе зад всяко щастие
скрит страх,
ако не бях самин
аз кръстен с горкото причастие
на жълт неврастеничен Сплин.

Лоенгрин

Да бъдеш светлият герой
на неизменната усмивка,
понесъл в своята усмивка
зора и злато и покой -

без меч и слава в кървав бой
- тенор на щедрата усмивка -
да бъде твоята усмивка
единственият подвиг твой -

начало, край, число и брой
да няма твоята усмивка,
да гасне всичко в таз усмивка:
и злост и скръб и страст и зной -

неудържимият порой
на дните в твоята усмивка
да вплита Вечната усмивка
и неизменно чист и свой

да следваш тихия хобой
на свойто щастие с усмивка -
и то само да е усмивка,
без Как, Какво, Кога и Кой?

и да пристъпиш - тих герой -
брега на своята усмивка
- бял - да отвърнеш - и с усмивка:
"Благодаря ти, Лебед мой!"

© Гео Милев

AFISH.BG

Свързани статии (по етикет)

  • „Завесата пада.”

    На 15 май 1925 г. Гео Милев поема последната си глътка въздух. Оставя ни творчеството си, за мнозина непознато, извън ученото в училище. Затова ви предлагаме ескиз от неговите „Грозни прози”