Понеделник, 09 Декември 2019
„А в другиден… Но стига. Да вдигнем тост за д н е с к а!”

„А в другиден… Но стига. Да вдигнем тост за д н е с к а!”

Пет стихотворения от Виктор Самуилов - тост за рождения му ден!

Тост

И все по-уморен, и все по-състарен
ще се отдаваш мълком на минали възторзи.
Каквото и да чакаш във утрешния ден,
изстрадай с благодарност минутите на т о з и.

Сега си. Мимолетен във дивата река.
Обиден, болен, смешен, замаян от миражи.
Но няма по-добро от крехкото с е г а,
което подир време мощта си ще докаже.

Обичай се сега – от утре ще си друг!
Презирай се за днеска, но пак недей забравя,
че тяло и душа те мъкнаха д о т у к -
свещта (дори без пламък!) полека се стопява…

И имам ли утеха във бъдното, освен
че в утрешния ден, олющен като фреска,
ще бъдеш по-красив, по-млад от вдругиден.
А в другиден… Но стига. Да вдигнем тост за д н е с к а!

Градеж

Пренасяме камъни: жар ни облива
и стави пропукват.
От цялата местност вадим камъни живи.
Грамада се струпва.

Под тежките стъпки се вдига тревата:
простене и млъкне.
Сновем през мравуняк, през брод, през дъгата…
Морените мъкнем.

От утре нататък те гладко ще пасват
в крадежа разумен.
Всеки камък ще легне на своето място:
в стена помежду ни.

Нечий

Колко му е – да зарежеш всичко.
Път. И някакви чепици.
И от мъж, колега или чичо .
да осъмнеш ничий.

Нищо друго – свобода и шапка
(невидимка) на тояга.
Сняг засипва битието кратко.
Бягай, братко, бягай.

Инак – с тая твоя дрешка проста
и с усмивката убога -
някой нечий ще те спре на моста
пак да иска огън…

Старо писмо до момичето – днешна съпруга

Намерих го забутано случайно
сред разписки и вехти документи.
Като джебчия се промъкнах тайно
в ония позабравени моменти…

Усмивка или шепот ме издаде?
Жена ми неразбиращо завари
един съпруг, внезапно изненадан
в неловка и нелепа изневяра.

Кротка присъда

Пилях се, пях и търсех близост,
така нехаен към доброто.
Износих сам и двете ризи,
с които ме дари животът…
Сега под стряха от забрава
изнизвам се – все по-самичък.
От нищичко не се лишавах -
това ли ме лиши от всичко?
Това ли ме обрече кротко
на справедливата присъда:
да върна тъпканото доброто
с това, че няма да ме бъде…

© Виктор Самуилов,
„Конецът между нас и небесата”

Свързани статии (по етикет)