Понеделник, 09 Декември 2019
„Мечтаното е вече отмечтано, изпита - чашата, смехът - изсмян.”

„Мечтаното е вече отмечтано, изпита - чашата, смехът - изсмян.”

Пет елегични любовни стихотворения от Пеньо Пенев

Лястовички

. . . Черни кръстчета над мене запокитени -
лястовичките се стрелкат и кръжат. . .
Ах, ще обеднеят неусетно дните ни —
скоро лястовичките ще отлетят. . .

Свидна моя! —
и мечтана, и тъгувана —
утре с тях ще отлетя и аз на юг!
Сбогом, ненагледна!
Сбогом, немилувана! —
с белите пътеки ти оставаш тук.. .

Всички лястовички, обич непогалена,
пак ще се завърнат, пак ще долетят. . .
Само аз при тебе, жалбо непрежалена,
няма да се върна никога назад!. . .

. . .Черни кръстчета край мене запокитени
лястовички над площадката кръжат. . .
Наближи часът прощален за отлитане —
моите очи те гледат-
. . . и тъжат. . .

Откровение

Натежал е на дните простора,
накипял от безпътни мъгли...
И сърцето, преляло от горест,
ме боли, ме боли, ме боли...

Кой ще чуе? Защо да говоря?
За вас чужда е мойта тъга...
Но ще чакам врата да отворят...
Докога... Докога... Докога?...

Като друмник бездомен в умора
спирам тук, път изходил голям...
Отворете ми, милички хора!
Аз съм сам!... Аз съм сам!... Аз съм сам!

Нямам нищичко. Само неволя!
Но аз няма да ви огорча...
Кротко в ъгъла седнал на стола
ще мълча... ще мълча… ще мълча!

Всеки път има край и начало,
дъжд заплиска ли - ще превали.
А сърцето, от мъка преляло,
няма никога да отболи...

След залеза

Живот, живот! -
на младото ми рамо
ти сложи тежка, лицемерна длан. -
Мечтаното е вече отмечтано,
изпита - чашата, смехът - изсмян.

О, колко тиня извора помътя! -
и аз утеха по-добра не знам
от тази - в тоя век на кръстопътя
да бъдеш влюбен, горестен и сам...

Към всичко рано станал безразличен,
аз отминавам чужд и мълчалив...
И всъщност аз не знам какво обичам -
знам само, че не съм щастлив!

Не искам нищо!... С никакви пътеки
не диря през страданието брод -
към слънцето, угаснало навеки,
към скъпата безсмислица: живот!

Тъжна неделя

Здравей, чаша! Ний пак сме сами!
От кръвта ми по-скъпо и мило -
в тебе слънчево чудо шуми,
скръбно образа мой отразило...

Няма топлите черни очи...
Празна крайната маса остава!
Не тъгувай, сърце... замълчи!
Нищо пулса ти не заслужава!

Моя "Тъжна неделя", ридай!...
Вечер моя, черней като гарван!
За мен всяко начало е край -
не зова... не очаквам... не вярвам!.

Надалеч ще заглъхна без вест
като твоята песен, Лозане!
Надалеч ще замина злочест,
само орехът тук ще остане...

Няма истина!... Няма лъжа! -
Тежи само небе свечерено.
Нито се радвам, нито тъжа -
тишина... самота... и студено.

 

Елегия

Денят се ражда... Жажда пустинна
като талаз накипя и запя...
Жена милоока! - добра и невинна -
денят се ражда, а аз ще заспя...

Сърцето чакало, но не дочакало,
плакало, докато сипне зората...
На двора тревясал и утрото плакало,
плакало с бистра роса по тревата.,.

Бяла и румена като циклама
в дните ми горестни ти се яви!
Мълком те гледам... Път към теб няма!
Късно е вече, уви!...

Чашата само скръбта ми разбира
и ще остане тя - ален завет!
Един ще се ражда, друг ще умира
в ръка с пистолет...

Съдба неотменна - задача решена!
Стройна и свежа, с походка лека
дори да се върнеш пак в рокля зелена -
самотна ще бъде една пътека...

AFISH.BG