Неделя, 15 Декември 2019
„Преди да звъннат утринна, звъниха за вечерня, преди да чуя сватбени, надгробни чух слова…”

„Преди да звъннат утринна, звъниха за вечерня, преди да чуя сватбени, надгробни чух слова…”

Пет стихотворения за любовта от вечната Елисавета Багряна, която е родена на днешната дата

Любов

Кой си ти, на моя път застанал,
моя сън от клепките прогонил,
моя смях от устните откъснал?
И магия някаква ли стана?
Виждам те на старите икони,
чувам те в съня си нощем късно:
гледаш ме с очи на похитител,
а в гласа ти всеки звук ме гали.
Кой си ти, в духа ми смут запалил —
Мефистотел ли, или Кръстител?

А сърцето мое доверчиво
пее — птичка в разцъфнала градина,
пее — и нарича те: Любими.
И покорна, шепна аз щастлива,
както на Исуса — Магдалина:
— Ето моите ръце — води ме!

Унес

Говори, говори, говори! —
аз притварям очи и те слушам:
— Ето, минахме сънни гори
и летим над морета и суша…

Вляво кървава вечер гори,
вдясно тъмни пожарища пушат.
Де ще стигнем, кога зазори?
Този път накъде лъкатуши?

Там ли, дато свободни ще бдим
и ще бъдем два пламъка слети,
и в нощта, сред безбройни звезди,
като двойна звезда ще засветим?

— Ти не знаеш? Аз също не знам —
но води ме, води ме натам!

Безумие

Каква тревога в тази ветровита нощ души?
Защо така се люшкат голите тополи?
Какво се кърши и събаря, и руши,
и кой тъй охка, плаче и се моли,
за миг замлъкне и застене пак.
Наблизо тука някой ли умира?
Защо гората се заканва като враг
и Орион блести над нас като секира?

В такава нощ, навярно, заговорниците бдят,
неугасимите пожари се разгарят,
самоубийците решават своя път…
— Какво се взира той? Защо не кара —
пропяха вече третите петли!
Как свири вятъра в жиците… Почакай!
Защо пръхтят конете, сепнати и зли,
какъв е този вик, преследва ли ни някой? —
Но аз не съм принцеса, ти — владетел и деспот,
не искаме ни скиптри, ни корони,
не ни тежи греха за ничий взет живот,
не носим царски хрисовул — не гоним
и никому не ще мъстим в света…
Ний тръгнахме, с очи разтворени и влажни,
да уловиме — сянката на любовта,
да спрем — на щастието кулите миражни!

Interieur

Ти ме гледаш тъй влюбено-нежно,
ти говориш тъй топло и предано.
Вън завива виелица снежна.
Аз те слушам, далеко загледана.

Лъхат леки и странни парфюми
от цветята, над мене надвесени,
и напомнят самички, без думи,
че са вчера от тебе донесени.

Ти така всеотдайно си верен,
ти си мой неотменно и всякога —
и прости моя смях преднамерен,
мойто женско лукавство понякога.

Че и аз като тебе обичам —
безнадеждно и смъртно увлечена,
и често напразно заричам
да не ида на среща уречена.

Но когато зачуя, че идеш,
сякаш рязко, внезапно събудена,
там, от другия вход, без да видиш,
аз избягвам — смутена, зачудена.

И отивам при него покорна,
сякаш в тъмна хипноза омаяна.
И се връщам разбита и морна,
унизена и горко разкаяна…

Requiem

1.

Крило над мене спуснато, крило на орис черна,
не ще се вдигнеш никога от моята глава.
Преди да звъннат утринна, звъниха за вечерня,
преди да чуя сватбени, надгробни чух слова…

Далечно бели върхове, не ще ме утешите,
ти, пеене на птиците, не трогваш мой слух.
Ненужни са ми повече на този свят очите,
ненужно ми е тялото, останало без дух.

Махни се, стих нерадостен, прокобящ, неоменен,
звънтящите ти звукове какво ще ми дадат?
Каква забрава жаждана, какво си днес за мене? —
Гъдулката на слепия, що пее край градът…

2.

Не плача, задето безрадостен, пуст и прекършен,
без тебе живота ми дълг ще е само и бреме;
задето деня ми, едва-що наченал, се свърши,
и никаква празна утех не носи ми времето.

Не плача за себе си. — Нека, жесток и оскъден,
живота между ни прегради да беше изправил —
да бяхме осъдени вечно отделно да бъдем,
да беше ме даже разлюбил, оставил, забравил…

Но само да знаех, че тук на земята ти още
живееш — и моите литнали мисли те стигат —
че дишаш и гледаш, и чуваш — и в късните нощи
прозорец свети, и бдиш ти наведен над книгата.

3.

Всяка нощ насъне неизменно
идваш и оставаш късно до зори.
Часовете се покорно сменят,
както в миналите дни добри.

Ние двама пак сме окрилени,
пак обичащи и чакащи горим.
— Отведи ме призори и мене —
този свят ме вече умори.

Аз не искам с кротко примирение
да поема този черен дял,
с който някой зъл ни бог дари…

Аз не искам земните съмнения:
— няма смърт, разлъка и печал,
няма минало, и бъдеще дори.

AFISH.BG

Свързани статии (по етикет)