Петък, 06 Декември 2019
„Със тебе от нищо не ме е страх,освен от едно – да остана без тебе”

„Със тебе от нищо не ме е страх,освен от едно – да остана без тебе”

Три любовни стихотворения от Блага Димитрова

Съперница

Една девойка палава вървяла с теб в житата.
И нивите се диплели от крехкия й смях.
А днес се стели шумата над гроба й в гората.
Не зная нищо повече. Да питам не посмях.

Но тя върви навсякъде, където идем двама.
В неловкото замлъкване смехът й проечи.
Заварвам аз ръката й в ръката ти голяма.
И в миг й срещам погледа вдън твоите очи.

Тя млада е и хубава – все двадесетгодишна.
И никога косата й не ще се посребри.
Щастлива ще запази тя и вярата предишна,
и чистотата нявгашна, и силата дори.

Боя се от убитата. Но как да я пропъдя?
Боя се и съм влюбена във нейните черти.
Да би могло тъй хубава и силна аз да бъда!
Тъй тръпен, както в нивите, до мен да тръгнеш ти!

И аз жадувам с нейната неутолима жажда.
От светлите й трепет се буди трепет ов.
Все повече обиквам те и чувствам как се ражда
самото й безсмъртие чрез моята любов.

1958

Със тебе

Със тебе от нищо не ме е страх.
да шибат по нас ветровете коси,
да удря градушка – едно разбрах:
със тебе и мъкта радост носи.

Насреща ми колкото по-зла плющи
студената буря, толкова двама
по-плътно притискаме свойте плещи.
И никой друг помежду ни няма.

И колкото повече непроходим
отпреде ни пътят незнаен се вие,
о толкова по-здраво се държим
ръка за ръка в тъмнината ние.

Напразно за мен си тревожен и плах.
Не може гнетът нежността да изтреби.
Със тебе от нищо не ме е страх,
освен от едно – да остана без тебе.

1958

Вярност

От неговите стъпки – твойте са по-предани.
По-сигурни от неговите – твоите ръце.
Очите ти по-всеотдайно в мен са вгледани.
И може би отчаян мислиш, че съм без сърце.

Но мойте стъпки сякаш пуснали са корени
неизтръгваеми, дълбоки в в неговия път.
Очите ми за неговите са разтворени
и само в неговите мойте длани се топят.

И все едно каква отплата ще получа аз.
кога и колко връща той, не тегля на везни.
И все едно дали по-верен е на случая,
или неуловимото той повече цени.

Остава мойта обич цяла, неразломена.
Над мене ветровете променливи нямат власт.
Кому съм вярна – нему ли? Или на спомена?
Не зная… Може би на себе си съм вярна аз.

1959

AFISH.BG