Петък, 15 Ноември 2019
„Каква е тази любов – награда с дяволски благослов?”

„Каква е тази любов – награда с дяволски благослов?”

Пет стихотворения от Калина Ковачева

***

Моят мил е добро момче.
Весел е, но си има проблеми -
как от мене да се отрече,
щом не може без мене.
Щом не може без моя зъл
и изгарящо-ярък огън,
без смеха ми - вятър на ъгъл,
без дома ми - бърлога.
А е вятър навън. И сняг.
Уж е март. А бучи януари.
Аз се спъвам о своя праг
и във книгите - на камари.
И се спъвам във своя ден,
и във въздуха се препъвам.
Който още не е роден,
той си няма грижи-свекърви.
Боже, колко много беди
на плещите ми, все пак женски,
че забравям любов - почти -
сред проблемите ни вселенски.
А е вятър навън. И тече
ветровито животът ми земен.
Моят мил е чудно момче,
щом не може без мене.

***

Каква е тази любов – омраза
и нерви. И пак. И пак.
(Сега съм в ъгъла - наказан
глупак.)
Каква е тази любов? Удари
право в зъбите ми юмрук.
(А свирят сватбените фанфари
напук.)
Каква е тази любов - награда
с дяволски благослов?
(Може би има и в ада
любов?)
Каква е тази любов - каква е?
Вълча лапа и вълчи ямб.
(А ми намига потайно
Анна...)

Раздяла

Какво за мене ще говори
любимият?
Зад спуснатите вече щори
тъмнее зимно.
Какво ще каже на детето,
на въздуха и на салкъма?
Мълчи. Над покрива просветва
и се съмва.
Какво за мене ще си спомни
любимият?
Как бавно ставах страх огромен,
безимен?
Как и земята, и небето
се сляха ледено.
Как писах този стих проклето.
И - последно...

***

Във леглото ("просешко" - каза ми стихът)
двама да се обичаме - и за първи път.
Искам да съм цялата твоя. Но по мрак,
а и май по видело, водя своя враг.
Устните ("мъжествени" - шепне ми без глас)
търся ("Ами римата кой ще търси?") Аз
съм в очите ("Цялата - синева и свян")
и в ръцете ("Казва се - радостно-пияни").
Говори ми. Чуваш ли! Пак. И заглуши
този говорител в моите уши.
Той не ме оставя. И дори насън
с рими ми дотяга. И се будя в звън.
Говори ми. Слушам. ("Нежен като стон...
Нещо - май баналничко. Нещо - май шаблон?"...)
По-високо. ("Някога, някъде вдънсвят
двама ще се срещнете като непознати.")
Говори ми. Музика. Джаз. И джаз. И джаз.
Африка. И джунгли. Но без този глас.
Чуваш ли - обичам те. Нека сме сами.
("Ставай. Виделее. И трамвай звъни".)
Във леглото ("Скърцаше" - мрънка ми стихът)
двама се обичахме.
За последен път.

***

Той каза: Ти говориш с богове -
как да те моля да переш чорапи.
Замина си, от страхове обзет,
и взе жена без никакви таланти.
На края на света оставам. Там,
провесила нозе върху ръба му,
коя съм и може би дори не знам
(а може би съм само своя паметник).
По вените ми думите текат
и сред съсъда крехък на срцето
се сбират.
и боля, болят, болят,
Когато в мен наксано просветват.
На нервите по опнатата тел
и в мозъка ми земетръсен – нощем
се ражда моят стих, не звездочел,
а сгърчен, окървавен, лош и рошав.
И аз записвам страшни редове,
а няма на кого да ги изпратя.
Да, може би говоря с богове.

А си мечтая да пера чорапи.

Калина Ковачева

AFISH.BG

Свързани статии (по етикет)