Сряда, 20 Ноември 2019
„Смъртта прозира вече в мойте вени и аз тревожен бързам, бързам…”

„Смъртта прозира вече в мойте вени и аз тревожен бързам, бързам…”

Три стихотворения от Георги Мицков (3.04.1921 – 2.05.2002)

Български поет и преводач, носител на наградата „Чирче Сабаудия“ за преводите си на италиански поети и на ордена „Академични палми“ на френското правителство за многогодишно популяризиране на френската култура.

Към смъртта

Смъртта прозира вече в мойте вени
и аз тревожен бързам, бързам,
пред мене бяга мойта мисъл.
Каквото пиша и преписвам,
аз правя грешки постоянно,
изпускам думи и предлози
и се упреквам за това,
че аз не съм като китайските поети:
художник и изящен калиграф.
О, моя смърт,
бъди към мене благосклонна,
тъй както беше, когато бях
по-млад и можех
да върша нещо благородно,
ти бе единствена,
която спираше злодейската ръка
със ножа зад гърба ми.
Аз зная, че е невъзможно
каквото искам да завърша,
поне възможното да свърша,
най-хубавото да отделя
и както казват Рилке
и Готфрид Бен,
ако от мен останат пет-шест стихотворения,
те са достатъчни, в които
е отразена същността на моята съдба.

Какъвто съм, такъв ще си остана

Дори на косъм да виси живота ми,
ще се въртя подобно упорита пеперуда
около мойта светлина
и нека да умра от топлината й.
Зеленото тъй властно ме привлича
и тъй настойчиво ме мами като птица
да си кълва от забранени плодове.
Не съм бил вълк, цвета си да променям.
Очите ми не гледат към земята,
а точно в туй, което търсят
и хипнотично неизбежно ми доставят
което искам и обичам аз.
Какъвто съм, такъв ще си остана.

Моите стихове

Обичам ги преди да ги напиша,
когато са във мойто чувство
безмълвно плахи
и смътни като музика и болка.
Напиша ли ги, те са вече чужди.
Но никога не съм душевно сам,
отново почвам да обичам златното
зачатие
на ненаписаните стихове.

Георги Мицков

AFISH.BG