Вторник, 04 Август 2020
На Бога най-светлия син

На Бога най-светлия син

130 години от рождението на Димчо Дебелянов

Той сам се определя за най-светлия син на Господ. Той, авторът на „Черна песен”, но и на „Светла вяра”, на „Сиротна песен”, но и на „Златна пепел”, на „Един убит”, но и на „Тиха победа”. Той, чиито стихове „Да се завърнеш в бащината къща, когато вечерта смирено гасне” станаха през годините емблема на родния дом и носталгията по него, „Помниш ли, помниш ли тихия двор” продължават да жегват всяко сърце, замръкнало далеч от родната стряха, „Аз искам да те помня все така” трептят на всички влюбени устни, „Мъртвият не ни е враг” предизвикват горчива равносметка за битките в живота ни.

Той, роденият в Копривщица, но написал едно от най-жестоко откровените стихотворения в българската литература под наслов „Пловдив”. Той, който целият е любов, но не намира подобаващия ответ в чувствата си. Той, тихият мечтател, но и авторът на „Поема за разблудната царкиня”.

Той, дето тръгва доброволец, въпреки че не подлежи на мобилизация, с ясната мисъл „Ако загина на война,| скръб никого не ще попари.| Загубих майка, а жена| не найдох. Нямам и другари” и който среща куршума на калното бойно поле край Демирхисар. На 29 години и 6 месеца. Толкоз му е отредила съдбата – едно късо тиренце между 28 април 1887-а и 2 октомври 1916-а. Късото тиренце, което е толкова дълбоко, че няма заличаване от времето, няма изтриване от завистници и късопаметници, тиренцето на творческия му път, което завинаги се е сляло с вечната памет на България. България, която плаче за своя Димчо, но и тържествува, че на Бога най-светлия син я е избрал за родина.

В Копривщица годишнината на поета се отбелязва с възпоменателни чествания, в които взимета участие изтъкнати български литератори и общественици. Дните, посветени на 130-годишнината от рождението на Димчо Дебелянов преминават под наслов „Обреченият на ранна смърт и вечен живот”, са организирани от Дирекция на музеите в родния град на поета. Обречен звучи трагично. Да, най-големите поети на България си тръгват трагично рано от този свят. Но в този оброк със смъртта има нещо величаво, защото всъщност той е оброк с безсмъртието.

Маргарита Петкова

Вечни стихотворения от безсмъртния Димчо Дебелянов:

***

Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.
Кат бреме хвърлил черната умора,
що безутешни дни ти завещаха —
ти с плахи стъпки да събудиш в двора
пред гостенин очакван радост плаха.

Да те присрещне старата на прага
и сложил чело на безсилно рамо,
да чезнеш в нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш: мамо, мамо…
Смирено влязъл в стаята позната,
последна твоя пристан и заслона,
да шъпнеш тихи думи в тишината,
впил морен поглед в старата икона:
аз дойдох да дочакам мирен заник,
че мойто слънце своя път измина.
О, скрити вопли на печален странник,
напразно спомнил майка и родина!

Пловдив

Как бяха скръбни мойте детски дни!
О, колко много сълзи спотаени!
Тук първи път се моя взор стъмни
и безпощадна буря сви над мене.
Тук първи път чух възглас: – Престани
да вярваш и да дириш – забранен е
на любовта плодът – и в зли страни
мечтите ти навек ще бъдат пленни.
И днес аз бродя в тоя скръбен град –
едничък дом на мойта скръб бездомна –
аз бродя за утехата нерад –
и кат загубен в пустошта огромна.
И толкоз черни мисли ми тежат,
че аз не искам нищо да си спомня.

Светъл спомен

Светлий спомен за теб е кат книга любима -
денонощно пред мен е разтворена тя...
Аз съм вечно в лъчи, аз съм вечно в цветя,
сляп за тъмната нощ и злокобната зима.

Всеки ред буди в мен непознати мечти,
на безбройни слънца грей ме трепетът златен,
ти се носиш над мен като лъх ароматен
и сърцето ти в блян до сърце ми трепти.

И живеем в страни, чийто мир не смущава
ни суетна мълва, ни гнетяща печал;
любовта ни е чист, непомътен кристал
и със звездни венци вечността ни венчава.

Там летим и цъфтим сред цветята - цветя;
окрилени души нивга страх не обзима...
Светлий спомен за теб е кат книга любима,
- денонощно пред мен е разтворена тя...

Черна песен

Аз умирам и светло се раждам -
разнолика, нестройна душа,
през деня неуморно изграждам,
през нощта без пощада руша.

Призова ли дни светло-смирени,
гръмват бури над тъмно море,
а подиря ли буря - край мене
всеки вопъл и ропот замре.

За зора огнеструйна копнея,
а слепи ме с лъчите си тя,
в пролетта като в есен аз крея,
в есента като в пролет цъфтя.

На безстрастното време в неспира
гасне мълком живот неживян
и плачът ми за пристан умира,
низ велика пустиня развян.

***

Аз искам да те помня все така
бездомна, безнадеждна и унила,
в ръка ми вплела пламнала ръка
и до сърце ми скръбен лик склонила.
Градът далече тръпне в мътен дим,
край нас, на хълма, тръпнат дървесата
и любовта ни сякаш по е свята,
защото трябва да се разделим.

В зори ще тръгна, ти в зори дойди
и донеси ми своя взор прощален -
да го припомня верен и печален
в часа, когато Тя ще победи!
О, Морна, Морна, в буря скършен злак,
укрий молбите, вярвай - пролетта ни
недосънуван сън не ще остане
и ти при мене ще се върнеш пак!

А все по-страшно пада нощ над нас,
чертаят мрежи прилепите в мрака,
утеха сетна твойта немощ чака,
а в свойта вяра сам не вярвам аз.
И ти отпущаш пламнала ръка
и тръгваш, поглед в тъмнината впила,
изгубила дори за сълзи сила. -
Аз искам да те помня все така...

Сиротна песен

Ако загина на война,
жал никого не ще попари —
изгубих майка, а жена
не найдох, нямам и другари.

Ала сърце ми не скърби —
приневолен живя сирака
и за утеха, може би,
смъртта в победа ще дочака.

Познавам своя път нерад,
богатствата ми са у мене,
че аз съм с горести богат
и с радости несподелени.

Ще си отида от света —
тъй както съм дошъл бездомен,
спокоен като песента,
навяваща ненужен спомен.

AFISH.BG