Четвъртък, 23 Март 2017
Любовта, тъгата, меланхолията – вечните сонети на вечния Шекспир

Любовта, тъгата, меланхолията – вечните сонети на вечния Шекспир

6 СОНЕТА ЗА НЕДЕЛНИЯ ДЕН


5
Мигът създава с майсторска ръка
един вълшебен празник за очите.
Но миг по-късно нещо пак така
това вълшебство разрушават дните.
Минутите в неудържим поток
във зимни дни влекат летата глухо,
където мръзне пролетния сок
и мъртвата земя е в бяло рухо.
И само тоя розов аромат —
прозрачен пленник, хванат зад стъклата —
ни спомня дълго розовия цвят:
че е цъфтяло лято на земята.
Цветът умря под есенния лъх.
Живее още нежния му дъх.

8
Ти музика си. Но защо тогава
посрещаш с болка всеки пеещ звук?
Защо обичаш мъката с такава
любов и радост като никой друг?
И от какво е тази скръб? Не е ли
от туй, че ти долавяш всеки път
как стройно съгласуваните трели
със укор към самотността звучат?
Виж струните как в хор една след друга
запяват дружно в съгласуван тон.
И сякаш пеят син, баща, съпруга,
щастливо съчетани в унисон.
И те ти казват в общ, единствен звук,
че с теб не пее тука никой друг.

10
Кого обичаш? Никого. Небрежно
на смърт осъждаш своите черти.
Мнозина те обичат безнадеждно —
към никого не се привърза ти.
Свой собствен враг, без капка милост свойто
унаследено жилище рушиш.
Подриваш тайно тоя покрив, който
би трябвало с любов да обновиш.
O, промени се! Ще простя по-лесно.
Живей в сърцето с обич, не с вражди.
Стани това, което си телесно,
към себе си жесток недей бъди.
И тази твоя хубост някой ден
спаси в сина си, от любов към мен.

15
Като помисля, че едничък миг
дели смъртта от радостното детство,
че тук като на сцена лик след лик
се нижат, гаснат в звездното вълшебство,
че все под туй небе като листа
поникваме, живееме и мреме,
и жизнен сок ни дава младостта,
но губим красотата си след време,
о, как ценя тогава този твой
разцъфнал цвят и младостта ти жива.
Но времето започва с теб двубой
и гони твоя ден в нощта мъглива.
Но в този бой в стеблото ти нов ден
от моя стих ще имаш присаден.

18
Не зная с летен ден да те сравня ли?
По-свеж и по-красив си ти. На май
цветята късат бури развилняли
и лятото ни има своя край.
Небесното око ни ту слепи,
ту светлият му лик мъглата скрива.
Пригалва ни, ласкае и гнети
природата с прищявка променлива.
И само не умира твоят ден,
и само твойто лято е безкрайно.
Не ще те лъхне смъртен дъх студен,
в сонетите ми ще живееш трайно.
Додето тук човешка гръд тупти,
сред живите ще бъдеш жив и ти.

60
Като вълни към пясъчния бряг
към своя край минутите летят:
една след друга, в непрестанен бяг,
към вечността неспирно се стремят.
Едвам роден и вече този сърп
пълзи към пълна зрелост в небосклона.
Но после, затъмнен и крив, и щърб,
в борбата губи своята корона.
А времето обрулва като цвят
лицата ни, дълбае с нож челата.
И всичко мре, и всичко в този свят
като трева ще легне под косата.
Но в моя стих ще грееш все така,
напук на тази жънеща ръка.

Превод: Владимир Свинтила

Оставете коментар