Понеделник, 14 Октомври 2019
Съединение иде от единност, скъпи Сънародници

Съединение иде от единност, скъпи Сънародници

Маргарита Петкова за представката „съ“ и има ли тя място у нас днес, 134 години от 6 септември 1885 г.

 

С представката "съ" означаваме съпричастие, съмишлие, сътрудничество, съпреживяване, съчувствие, съжителство, всичко, що е споделено като мисъл, идея, битийност. Всичко, що е общо дело в името на обща цел. И общо бъдеще. Съединението на Княжество България с Източна Румелия не е просто дата в календара, отбелязана като национален празник. То Е национален празник. И като такъв се чества къде повече, къде по-малко тържествено. Най-масово в социалните мрежи. Там всеки "крещи" с главни букви "Честит празник, българи!" над литографията на Николай Павлович "Съединена България" - обикновено колажирана на фона на трибагреника, овенчана с рамка от рози, шевици и пушки, коне и юнаци и задължителния надпис "Съединението прави силата".  Настрана колцина знаят чия е литографията и че е литография. Настрана колцина знаят откъде иде "тази девиза", както би се изразил проф. Иван Шишманов.  Тук-там може да се постне исторически документ и дори да се спомене я Захарий Стоянов, я Чардафон Великий, я Недялка Шилева. Кой когото знае. Може и да се озвучи с възрожденски песни или с химна на Република България. Някак неусетно свикнахме да отбелязваме делниците и празниците си в своя виртуален живот. Социото ни се свежда до това да споделяме ежедневно радост и тъга, богатство и бедност, здраве и болест в таймлайна си и да СЪчувстваме и СЪпреживяваме от екрана на компютъра или телефона. Особено по Големи празници. Нещо като ставаш сутрин, правиш тоалета си и вместо на казионна манифестация под раздадени по списък знамена и плакати, копваш картинка от гугъл и пишеш статус, приветстващ цялата ти френдлиста с тържествения исторически ден. После... После може да поналкоайкваш и да прокоментираш честитките на по-първите ти френдове или поне на тези, дето първи ти излизат по подразбиране в новините. Можеш да си доспиш, щото е почивен ден, да си допиеш кафето, да... да правиш, каквото ти душа сака. Няма манифестации, тържества и мероприятия, дето не са задължителни, ама са срещу подпис. Разполагаш с времето и желанията си. Абе празник, ама вече си се аднал тържествено и просто са едни поредни сляти неработни дни. Много пъти съм писала, и не само писала, ами и възмущавала се, къде отидоха празниците ни. Кой, кога и как ги превърна в почивници, по термина на един о Бозе почивший бивш политик. Леко назидателно съм се отнасяла към хората и фактите, че дай ни празник, та да се наредим дружно край трапезата, да се наядем и напием като невидели под звуците на "Бяла роза" или "Гърди си с рози накичи", все тая, все бодли. И по времето на манифестациите беше така. Минаваш в стройни карета или нестройни редици, махаш с карамфилчета пред официалните трибуни, пък в първата пресечка предаваш знамената и плакатите и се прегрупираш къмто парка, кафенето, ресторанта или бързаш у дома, където те чака празничната трапеза. С роднините, с тавите и дамаджаните. Или със съседите, с мезетата и бутилките, купени предишния ден. Та ядене, та наздравици, та песни и танци на народите, "Само ти, сърце, си ми приятел" и "А портрета от стената само ме следи" с един заговорнически подтекст, дето подрастващите го разбират като надраснат грешките на растежа. Ве-сел-ба. В деня на Съединението ми се обади един-единствен приятел, за да ми честити празника. Преди всичко, защото е почивен ден и да се видим на обяд или вечеря, но и защото не можем да преодолеем домашното си възпитание да се поздравим послучай. И докато говорехме делнични неща, констатирах за себе си, че народът вече дори на трапеза не сяда празнично. Да, слял си е народът по един или друг начин дните, та да му се получат цели четири почивни, да, едни са отпрашили за морето, други за Гърция, трети за родните си места, четвърти накъдето им видят очите, от панелките се носи есенния мирис на печени чушки, цените по сергиите на септемврийските пазари са скочили като сметка за ток през юли, виладжиите варят буркани с каквото е останало на корен, пустичко по софийските улици, от пицарията под прозорците ми не се носи детска глъчка, ден като другите - бавен, прашасал, даже без тържествени клаксони, известяващи, че ще звънят сватбени камбани. Никакво съединение, дори на две съдби човешки, на два рода и на две тумби приятели. А празнуваме 134 години от Съединението на България. Разединени, всеки с грижите си, с пристрастията си, с възгледите си, защо, бе? Няма празнични обяди, няма празнични обреди, няма хора, седнали рамо до рамо, всеки гледа в собственото си дворче, в собствената си паничка, болно и безрадостно се точи един от най-тържествените български празници. До преди няколко години се чуваха музики и глъчки от съседните апартаменти, от отсрещните къщи, стълбището мирешеше на пържени кюфтета, по асансьора се разнасяха купи със  салати и тенджери с каквото Бог дал, допреди няколко години на Нова година играехме хоро на стълбите и се чукахме с шампанско, по Великден си разменяхме шарени яйца и козунаци, не сме се изпокарили, не сме се смразили, същите сме си, само дето някак престанахме да се събираме с повод и без повод. Къде ни отиде единението - по комшийски, по колегиално, по приятелски? Няма по-тъжно нещо от народ, който дори на трапеза не се сбира дружно, камо ли на площад или мегдан да се сбере, без предварителна организация в социалните мрежи. То и с организация толкоз се събира. Стотина души - да тропнат българско хоро я по Йордановден, я по Рила и Пирин, я по "Витошка", колкото да станат трън в очите на виртуално ангажираното народонаселение... Къде ни отидоха празниците, скъпи СЪотечественици, драги СЪнародници и обикновени СЪжители на тази тази територия, която е нашата България? Единяваме се поединично, "съ-"-то изпадна, без да се усетим. На каква сила да се надаме?!

 © Маргарита Петкова

69809018 1058047427920125 4400758340569792512 n

AFISH.BG

Свързани статии (по етикет)