Неделя, 25 Юни 2017
Ексцентрикът на българската проза - Светослав Минков

Ексцентрикът на българската проза - Светослав Минков

Роден е на (4) 17 февруари 1902 година в гр. Радомир


Наричали го Гарвана, не само заради черната му коса и големия нос, но и заради неговата мания да се възхищава и кичи с нещо чужбинско. Сюжетите му са толкова гротескни, че без усилие въвличат в странни светове като в реални. Самият той бил толкова различен, че трудно можел да не бъде забелязан.
Четвърто и последно дете в семейството на честния и родолюбив български офицер Константин Минков и Иванка Бенчева - културна и образована за своето време жена с подчертани литературни вкусове, Минков расте с ценностите за безкористие и достойнство и стиховете на Лермонтов, които майка му знае наизуст в оригинал. Баща му бил извънредно духовит човек, а майка му настойчиво следи за развитието на всяко едно от децата, като постепенно ги въвежда в големия свят на литературата. От малки ги запознава с най-добрите произведения на Петко Славейков, Ботев и Вазов.

Ето няколко интересни факта за Минков, илюстриращи ексцентричната му природа:

1. Близко приятелство свързва Светослав Минков с връстника му Владимир Полянов. Запознават се на една екскурзия през есента на 1921 г. Двамата се сближили, защото искали да се мерят с Европа, а не с битовите разкази на Елин Пелин или Йовков. През 1922 г. те едновременно публикуват първите си книги - „Смърт” на Полянов и „Синята хризантема” на Минков. Издател намира Минков, за когото казват, че бил известен комбинатор. Кориците на двете книжки нарисувал прочутият днес художник Иван Милев.

2. До пролетта на 1924 г. двамата приятели са студенти в Мюнхен. Вместо да посещават лекции, те били постоянни клиенти на прочути заведения, сред които били кафенетата „Стефани” и „Симплицимус”, а също и знаменитото тогава кабаре „Бонбониера”. Тези средища на художници и артисти били посещавани редовно от колоси като Хенрик Ибсен и Станислав Пшибишевски. Минков вижда в Полянов по-преуспелия писател и мъчително преживява тези свои илюзии. Пукнатините между двамата се задълбочават и след 1932 г. отношенията им охладняват.
Полянов обаче подарява преди това на Минков една снимка с надпис-пророчество, че към 1940 г. Гарванът ще го надмине. И Минков пазел снимката, докато предсказанието случайно съвпаднало.

3. Минков изпитвал страст към изящни луксозни предмети. Когато Полянов пристигнал в Мюнхен след него и двамата наели една квартира, той бил изумен от промяната във външния вид на приятеля си. Минков не само се обличал в скъпи костюми, но гардеробът му бил претъпкан с куп блестящи вратовръзки, страхотни чепици – и всичко по последна дума на модата. Табакерите му били от тежко злато, цигаретата не им отстъпвали, а бюфетът бил претъпкан с невиждани дотогава питиета с вносни етикети.

4. Гарванът имал славата на успял любовник, макар че не се знаели имената на ухажваните от него момичета. Полянов също не бил по-различен. Но, за разлика от Минков, успехите му били консумирани. „Минков нямаше в своята младост толкова много любовни радости, колкото той заслужаваше и можеше да вземе”, пише в мемоарите си приятелят му Владимир Полянов.
В една коледна вечер в ресторант „Изабелхоф” в Мюнхен, Полянов скроил план. Казал на Минков, че седналото наблизо момиче, което било без кавалер, го харесва. А на момичето – позната българка, той подшушнал, че Минков се топял от любов по нея, но го било срам да й признае. Интригата успяла и любовният роман между Минков и непознатата започнал. „Епохалното” ухажване приключило със сватба след няколко години. Полянов и жена му кумували на младоженците и кръстили после дъщеричката на Минков.

5. През 1925 г. братът на Минков – Иван, бил уволнен от армията и обиден от това станал член на военната организация на БКП. Иван имал сериозен принос в подготовката на атентата в черквата „Св. Неделя”. След взрива той се самоубива, за да не го заловят. Цялото семейство на Светослав Минков било арестувано. Заедно с тях арестували дори зет им – известния камедиограф Ст. Л. Костов, автор на комедиите „Златната мина” и „Големанов”. Но за семейството се застъпили и всички накрая били интернирани за кратко в Радомир.

6. Преломната 1944 г. заварила Минков като автор на „Автомати” (1932), „Дамата с рентгеновите очи” (1934) и „Разкази в таралежова кожа” (1936), които и до днес се четат от изтънчения читател. В тях писателят се изявил като оракул на технократското общество и урбанизацията. В десетилетията до смъртта си през 1966 г. самият той водел живот, който е напълно достоен за героите му.

7. За Гарвана разправят, че живеел в дома си като в космически кораб. Години наред Минков консумирал само консервирани храни и пиел концентрати. В резултат на това го нападат кожни екземи и само инстинктът му за самосъхранение го карал да наруши менюто си с вкусотиите, приготвяни от близкия му приятел Ламар, на когото той единствено се доверявал. Ламар стоически изпълнявал грижата за Минковото спасение от некачествени храни и заседнал живот. В легендарната вила в Драгалевци той гощавал всекидневните си гости с български народни специалитети, приготвени от естествени продукти и собственоръчно от него.

8. Минков изпитвал истински ужас от природата. При това той бил заклет домосед. Цяло събитие било да приеме някой на гости у дома си – неговата „светая светих” и непристъпна за другите крепост. Затова честта да му гостува някой, наистина било сензационно събитие. Масата се застилала като за банкет, всички прибори били подредени като за царска трапеза, поднасяли се скъпи, вносни питиета. Същото било в сила и когато Минков трябвало да напусне дома си. Това ставало само в изключителни случаи. Единствената чужда къща, където поостарелият Гарван ходел с охота и често, била вилата на писателя Ламар в Драгалевци. Там Минков гостувал редовно в последните десет години от живота си.
Минков и съпругата му Йорданка винаги пристигали до вилата с такси. Автобусът (по-точно градският транспорт) бил за него нечовешко изпитание. За нищо на света писателят не искал да диша миризмата на кожуси, пък и въобще многото хора го притеснявали. За да е сигурен, че на връщане транспортът ще му бъде под ръка, Минков плащал на таксиджията да чака, докато семейството си тръгне. Според покойния критик Борис Делчев, Минков смятал като френския писател Роже Вайян, че автомобилът е „продължение на частния дом”.

9. Като истински парадокс се приема фактът, че погребали Минков до Алеко Константинов. Вярно е, че двамата ги сближава жаждата за пътешествия, защото Минков е домосед, но пътува до Япония, Америка и Бразилия. Но Алеко е родоначалникът на българския туризъм, а Минков вероятно е единственият българин, който отказва да види София от Копитото. За писателя цветето било нещо отвратително, а насекомите и животните - досадна напаст. Съвременници на писателя смятали, че ако не били антиприродните му увлечения, той би живял поне още двайсетина години.

Произведения:
„Синята хризантема“ (разкази, 1922)
„Часовник“ (гротески, 1924)
„Игра на сенките“ (1928)
„Къщата при последния фенер“ (1931)
„Автомати“ (невероятни разкази, 1932; 1935; 1947)
„Сърцето в картонената кутия. Роман-гротеска в седем невероятни приключения“ (в съавт. с Константин Константинов) (1933; 1939; 1986)
„Дамата с рентгеновите очи“ (разкази, 1934; 1945; 1946; 1982)
„Чуднат касичка“ по Андерсен) (1934; 1940)
„Захарното момиче“ (приказки, 1935)
„Мадрид гори. История в телеграми за съпротивата на един град“ ( 1936; 1945)
„Разкази в таралежова кожа“ (1936, 1947)
„Другата Америка. Едно пътуване отвъд екватора (1938; 1943; 1946)
„Желязната къщичка (1941)
„Японската литература. Начало, развитие, представители“ (1941)
„Маймунска младост“(разкази, 1942)
„Лъв и жаба“(1943)
„Лунатин“ (хумористични разкази, 1945)
„Колет от Америка“ (разкази и фейлетони, 1950)
„Империя на глада“ (1952; 1956)
„Отвъд океана“ (разкази и очерци, 1954)
„Цар Безсънко“ (приказки, 1956; 1972; 1973)
„Призракьт от Кандари“ (разкази, 1959)
„Бракоразводно сражение“ (разкази, I960)
„Патент САС“ (четири разказа, 1963)
„Снежният човек и врабчето“ (1965)
„Паноптикум „Лайхенвалд“ (разкази, 1966)
„Избрани разкази“ (1967)
„Приказки“ (1971; 1977)
„Алхимия на любовта“ (избрани разкази, 1972)
„Разкази, пътеписи“ (1976)

AFISH.BG

Оставете коментар