Сряда, 13 Ноември 2019
„В България на световно ниво стават само две неща: кисело мляко и предатели”

„В България на световно ниво стават само две неща: кисело мляко и предатели”

Вчера се навършиха 66 години от рождението на Валентин Пламенов. Предлагаме ви един текст на Маргарита Петкова за нейния приятел

Вальо ми беше приятел. Е, не от тези, с които всеки ден си пиеш кафето или питието, а приятел, с когото и десет години да не се виждаш, разговорът продължава оттам, където сте го прекъснали.

Първо го открих за себе си чрез една публикация в сп. „Пламък”. „Ваката съди държавата”. Възторг! Разнасях броя и го раздавах на приятели и колеги. Говорехме и спорехме. Защото толкова справедливост, несправедливост и обреченост имаше в този дълъг разказ, колкото белият свят побираше. И черният свят също. Стана нещо като нарицателно при всяка абсурдна ситуация, в която попадахме, да си викаме: „Айде, Ваката съди държавата”.

 

По-късно една моя съученичка ме запозна с него. Просто ме заведе у тях. На бул. „Патриарх Евтимий”, в една жълта къща. Вальо – млад, възпитан и готин. Разказваше как се върнал (не съм запомнила, щото толкоз ми е бил акълът, но от чужбина) и първата му работа била във в. „Огнеборец”. „Копеле, викаше, представи си, аз с костюм, с дъх на Шан-з-Елисе и – журналист. Ама къде журналист? В „Огнеборец”! Никой не знае, че има такъв вестник…” Ами ти що казваш, смеехме се, а той се плескаше по челото – абе чуй как звучи ооооогнебооооорец! Смешно, наистина. Майтапехме се как се явява с униформа на пожарникар, с каска и червена машина. Вальо умееше да те накара да се превиваш от смях с историите, които не само разказваше, но и играеше.

Ходехме на театър. На „търси се”. Все пак софийският „Бродуей”, ул. „Раковски”, беше на хвърлей от дома му. Най-често в Театъра на армията, той беше най-добрият в ония времена. След поредния спектакъл сядахме в градинката отсреща, позната като градинката на „Кристал”, и той ни разказваше творческите си планове. Това го казвам с намигване. Чакаше да излезе от печат първата му книга „Китовете се самоубиват в неделя”. Ако беше студено, отивахме у тях. Регулярно се шляехме тримата из театрите и по градинките. Никакви топли връзки помежду ни, просто бяхме приятелчета, софийски копелета от най-чистия вид на тази порода.

Преди време из социалната мрежа възникна спор, че на „копеле” са си говорили само пропадналите софийски типове. Айде, бе! В елитната моя 22 гимназия, на „Монте Карло” (имаше такъв летен театър, на негово място после построиха НДК), където се събирахме преди или след часовете, в компаниите ми, които съвсем не бяха от деца на бивши гальотаджии или хамали, се обръщахме един към друг точно така. Даже по едно време го бяхме съкратили това обръщение на гальовното „копе” в училище. И никой не внасяше отрицателна конотация в това обръщение. Много по-късно Вальо щеше да напише своите „Разкази на едно софийско копеле”, които ще се четат и от поколенията. В скоби, пристрастна съм, но той наистина тепърва ще се чете и оценява. От онези дни на първите ни срещи изтече много вода. Разгубихме се, всеки със съдбата си, но не се забравихме. И двамата сътрудничехме на „Клуб НЛО” с текстове и се срещахме по сбирки и празненства.

После се случи почти две години да работим врата до врата в Полиграфическия комбинат, аз в издателство „Христо Ботев”, той във в. „Пардон”. Е тогава вече всеки ден се виждахме и общувахме. Не обичам тази дума. Бездушна е някак. Ще ми се да я заменя с някоя по-топла и по-вярна. Говорехме си. Докато пушим между двете врати, подпряни на радиатора. Или в пием чай в барчето отсреща. Или в тяхната стая заедно с Чавдар Шинов и Рашко Стойков. Вальо беше обсебен от дъщеря си – с такава обич и такава всеотдайност много малко бащи съм слушала да говорят. Кристина се беше превърнала в смисъл на живота му. Мигар не точно така е редно да бъде? Вальо, с когото си имахме лаф още от запознанството ни, че е пожарогасител, поради, нали помните, в. „Огнеборец”, всъщност разпалваше пожари в литературата ни.

Всеки негов фейлетон, разказ, книга избухваха като ярък пламък, който няма как да угасиш. Пламенов пламти с огромните пламъци на таланта си. Продължава. Той не обичаше гръмките слова. Затова тихичко му казвам – копеле, не се боя от това, което ще се случи на всички. И щом на теб ти се случи да тръгнеш не навреме, и от това не се боя. Цитирам те по памет и прекроявам твоите думи, защото винаги са били по-силни от моите. Така е справедливо. Доколкото в този живот има справедливост. В Другия – ще разказваш като се видим.

Не знам как е Там с киселото мляко, но предатели се надявам да няма.

Маргарита Петкова

AFISH.BG