Събота, 20 Юли 2019
„Народът трябва да се просвещава; един непросветен народ е враг на себе си…”

„Народът трябва да се просвещава; един непросветен народ е враг на себе си…”

Тодор Влайков (1865-1943), още наричан с псевдонима си Веселин, е български писател, общественик и политик.

Предлагаме ви едно негово автентично свидетелство за Пейо Крачолов – Яворов.

Когато Крачолов стана Яворов

"В началото на 1899 година д-р К. Кръстев образува един петочленен кабинет, който пое редактирането на неговото списание “Мисъл”. В тоя комитет, освен самия д-р Кръстев, влизаха още Ив. Ст. Андрейчин, Пенчо Славейков и Кирил Христов. Влизах в него и аз.
Кореспонденцията и ръкописите се получаваха у дома на д-р Кръстев, а събирахме се да обсъждаме редакционни въпрос в стаята на Пенча Славейков, в ниската бащина му къща.
Когато да се подреди материала от първата книжка, Пенчо, комуто Кръстев бе предал цял куп стихове, подбира измежду тях някои от по-добрите и: - Ще дадем, казва, една малка китка от лирически стихотворения. Нека я наречем „Албум”. На първо място ще поставя две стихотворения от някой си Крачолов.
- Крачолов… какво грозно име - каза Кирил Христов.
- За това след поместваните през изтеклата годишнина негови стихотворения не поставях цялото му име - пояснява Кръстев.
- Колкото е грозно името, толкова са хубави стиховете му - важно заявява Пенчо. - Под тия хубави стихове не може, разбира се, да стои такова грозно име, дайте да му намерим друго.
- Друго име ли? - усмихва се Андрейчин.
- Някой псевдоним, някой хубав псевдоним - добавя Пенчо.
- Да му пишем, той да си намери, какъвто му се хареса - казва Кръстев.
- Няма защо да се протака тая работа - намесва се Кирил Христов, - да му турнем ние новото име и ще не ще, ще го приеме.
- Вие-ние ще го прекръстим - потвърдява Пенчо. И започва да прехвърля с нисък глас разни имена: Детелинов, Тополов… Яворов - ах, да, Яворов!
- Виж, хубаво е - съгласява се и други.
- Яворов, така ще бъде - отсича Славейков.
И наистина, от тоя момент, под хубавите стихотворения на Крачолова, тоя непознат поет, живущ нейде в провинцията, които продължаваха да се печатат в „Мисъл”, стоеше вече името П. К. Яворов, което и му остана завсякога.
Когато един ден, към края на годината, ми се падна ред да получа и прегледам в дома на Кръстева кореспонденцията за списанието, намирам препоръчан бандерол, щемпелуван от Анхиало и в него цяла тетрадка, изпълнена с гъсто написани стихове. На първата страница чета „Калиопа”, поема, а в края подпис - П. К. Яворов. Онзи провинциален поет с грозното име е, комуто Пенчо даде новото име. Възприел ще да го е, види се, вече и самият той. Зачитам поемата.
И останах поразен. Каква живост! Какви естествени, меки, игриви стихове и какво пламенно чувство лъха от красиво замъглените образи и картини! Изчитам я поемата на един дъх.
Идват след някое време Кръстев и Пенчо. Бързам да им се похваля, че е получен рядък поетически труд. Кръстев взема поемата и зачита я бавно и изразно. Пенчо, малко приведен, се заслушва с голямо внимание. И когато Кръстев, обзет от особено задоволство, завършва четенето, той изправя глава и : - Хубава, много хубава работа - промълвя малко натъртено - бива си го тоя Крачол. Има у него божествена дарба. Заслужава името, което му турнахме.
Не след дълго можахме и лично да го видим тоя даровит, твърде обещаващ поет. Че д-р Кръстев, който обичаше да се грижи и застъпва за своите сътрудници, успя да издействува той да бъде преместен в София. Млад момък, слабичък, малко поприведен, с мургаво лице, с високо чело под буйна смолеста коса, с големи черни и святкащи очи, които често свежда надоле. На устата му трепка свенлива усмивка. Говори тихо и като че се смущава. Ала взрете ли се в погледа му, ще прочетете в него сила и упорство.
Кръстев, който го доведе в нашата среда, се отнасяше към него с благосклонно внимание, а Пенчо, като му стисна сърдечно ръката, насърчително го потупа по рамото."

© Тодор Влайков,
сп. „Златорог”, г. 20, кн. 8, 1939 г.

AFISH.BG