Сряда, 28 Октомври 2020
„Утре по това време пак…“

„Утре по това време пак…“

На 28 февруари се навършват 110 г. от рождението на писателя Емилиян Станев. Предлагаме ви откъс от „Крадецът на праскови“

Емилиян Станев e литературен псевдоним на българския писател Никола Стоянов Станев. Първата му книга – сборник с разкази „Примамливи блясъци“, е издадена през 1938 г. Следващата му книга е сборникът „Сами“ (1940 г.), с който поставя началото на цикъл от произведения за природата и човека. Следват още „Вълчи нощи“ (1943), „Делници и празници“ (1945), „Дива птица“ (1946), „В тиха вечер“ (1948). През 1948 г. излиза едно от най-известните му произведения - повестта „Крадецът на праскови“. След 1950 г. в продължение на 14 години работи върху романa „Иван Кондарев“, в който са описани събитията свързани със Септемврийското въстание от 1923 г.

Автор е на книги за деца и юноши: „През гори и води“ (1943), „Лакомото мече“ (1944), „Повест за една гора“ (1948), „Когато скрежът се топи“ (1950), „Чернишка“ (1950) и др.

Произведенията му от следващите години са по-философски насочени. В тези творби Емилиян Станев използва задълбочените си познания за историята на България. От този период са романите „Легенда за Сибин, преславския княз“(1968), „Тихик и Назарий“(1985), „Антихрист“(1970), „Търновската царица“ (1974) и др.

Предлагаме ви откъс от „Крадецът на праскови“:

„Тя поиска да даде на лицето си израз на обезпокоена и малко сърдита жена, ала устните й се усмихваха против волята й. Пленникът вече стоеше пред нея и едва сега тя разбра, че е постъпила неразумно, като е дошла тук. Съзна това, изплашена от себе си и същевременно обзета от любопитство да узнае как ще се държи той. Беше приготвила в себе си думите: „С какво мога да ви услужа?“ - или: „Защо забравяте, че се излагате на голяма опасност?“ - но щом видя топлата и радостна светлина в очите му, не се реши да ги каже.

Той й подаде ръка и Елисавета я прие, макар и колебливо. От него лъхаше на изпрано и на карбол, бричът му бе изгладен лошо - сигурно беше го слагал под сламеника, - ботушите му, които му бе дала, го правеха по-внушителен и докато се приближаваше към нея в меката светлина на следобеда, тя беше поразена от неговия лек, ритмичен вървеж, от благородната и мъжествена осанка на фигурата му. Сега тя виждаше пред себе си спокойните и малко полегати плещи, мургавата и гладка кожа на лицето му, леко издадената напред брадичка, подчертаната енергична челюст. Дълбоко в душата й нещо трепна и събуди там смътна радост и неясна надежда. Това я разтревожи и тя направи в себе си усилие да заглуши тоя надигащ се в гърдите й копнеж.

- Пак дойдох - каза той неловко и се усмихна несигурно.
- Но как излизате от лагера? - попита тя окуражена от неговото смущение.
- Там прислужвам на един французки майор. Той боледува от нерви и аз го пазя да не пие. По това време той спи пиян.
- Но нали вие не трябва да му позволявате това?
- Войниците му носят ракия. Иначе не може. Не може да не пие.
- Значи, сте болногледач - каза тя, колкото да продължи разговора.
Той поклати глава и лицето му се намръщи:
- Майорът е нещастен човек. Служил е петнадесет години в колониалните войски и там е разсипал здравето си. Не е лош, когато има ракия и вино, но когато няма, става нетърпим.

Той откъсна един лист от липата и го завъртя между пръстите си. Очевидно не знаеше как да продължи разговора или искаше да го промени. Елисавета почувствува, че се готви да каже нещо, което бе намислил предварително, и отново се развълнува. Той вдигна глава, погледна я и се усмихна нерешително:

- Аз ви безпокоя… нали?
- Нее, защо…
- Идвам вече трети път. И сигурно пак ще идвам, но не да прося храна, а да ви виждам.
Тя усети, че лицето й пламна. Той продължи с несигурен тон, гласът му бе пълен с трепет:
- Кажете ми, защо дойдохте тук, след като забелязахте, че ви гледам? Аз ви гледах как шиехте цял час… Можехте да не идвате.
- Не исках да ви види слугинята. И после да ви помоля да… да не… се излагате на тая опасност.

Тя го погледна плахо. Лицето му беше придобило златист тен, под загорялата кожа се промъкваше бледност, очите му бяха пълни със светлина, а малките му ноздри леко потръпваха. Тоя поглед я изплаши. Никой не беше я поглеждал така всеотдайно, така пламенно, с такъв предан и жадуващ поглед, в който нямаше никакво смущение и никаква прикритост. Стори й се, че го опозна в един миг и видя цялата му душа. И тя съзна, че отговаря на тоя поглед, без да иска, с цялото си същество, по един необясним начин, сякаш внезапният издиг на чувствата беше я понесъл като морска вълна. Трябваше да събере волята си да не се поддаде на това зашеметяващо внушение.

Погледна настрана, усещайки как дишането й се затруднява и как кръвта лудо започва да чука в слепите й очи. Искаше й се да избяга от тия влюбени очи, които я магнетизираха и караха всяка клетка от тялото й да затрепти, да се спаси от тяхната светлина, но вместо да направи това, продължаваше да стои и да слуша какво й говори той.

- Трябва да ви виждам - чуваше гласа му, отекващ в самата й душа. - Леко понасям всичко, когато мисля за вас… Тогава лагерът не ми се вижда толкова страшен и животът ми става поносим… Тия минути ми възвръщат вярата в живота…
Той изговори няколко думи на своя роден език, които тя не разбра, ала почувствува тяхната пламенна искреност.
- Не знам нищо за вас, почти не ви познавам - прекъсна го тя.
- Какво искате да знаете! Аз съм само един пленник, който сам не знае какво е.
Тя чу своя глас да пита: „Нямате ли жена?“ - и това я ужаси.
Той се усмихна и показа ръцете си с дългите голи пръсти. Тя се смути.
- Трябва да си отида - рече тя и погледна към колибата. - Слугинята ще се безпокои и ще тръгне да ме дири.
- Останете още една минута.
- Не бива. Днес съм много заета. - Тя си спомни за роклята, която трябваше да ушие до вечерта. Тая мисъл тутакси я загрижи, нещо притисна гърдите й и помъгли светлината в очите й: „Нима за роклята? - помисли си тя. И отговори: - Не, не за нея, а за друго… За него. Утре той пак ще дойде…“ - И пак усети тоя задъхващ страх да минава по тялото й като тръпка.
- Отивате ли си наистина? - попита той, като взе ръката й.
- Да, трябва - Гласът й бе мек, топъл и загрижен.

Неочаквано той сплете пръстите си с нейните. Сякаш електрически ток преля от него в нея. Тя усети другата му ръка на кръста си и се отдръпна, за да избегне тая опасна ласка. Но ръката му не се махна. Той я притегли към себе си и преди да се опомни, целуна я с жадни, трепетни устни…
Тя се изскубна от обятията му и избяга към колибата непохватно и бързо, изгаряща от срам, от страх и от възбуда, съ страшно пламнало лице и със същински вихър от мисли в главата. И докато тичаше нататък между клоните и черниците, в ушите й ехтяха думите, които сякаш я гонеха: „Утре по това време пак…“

"Крадецът на праскови", Емилиян Станев, 1948 година

AFISH.BG