Сряда, 28 Октомври 2020
"Американка. Помисли си той. В него сега се обаждаше чувство, противоположно на шовинизма.."

"Американка. Помисли си той. В него сега се обаждаше чувство, противоположно на шовинизма.."

Ъруин Гилбърт Шамфоров, известен още като Ъруин Шоу, e роден на днешната дата преди 104 години. Предлагаме ви откъс от романа му „Вечер във Византия“

Ъруин Шоу е американски писател – автор на драматургия, романи и разкази. Творбите му са продадени в над 14 млн. копия. Едно от най-емблематичните му заглавия е „Младите лъвове“, издадено през 1948 г. Първия си роман „Младите лъвове“ Шоу публикува през 1949 г. Вдъхновение за сюжета получава от преживяванията си в Европа по време на Втората световна война. Световна популярност придобива с романите „Богат, беден“ и „Вечер във Византия“.

Шоу е роден на 27.02.1913 г. в Бронкс, Ню Йорк – дете на руски евреи. Неговият по-малък брат Дейвид Шоу (починал през 2007 г.) е именит холивудски продуцент. Малко след раждането на малкия Ъруин, семейството се мести в Бруклин. По-късно, когато влиза в Бруклинския колеж, той променя фамилното си име. Завършва Теория на изкуствата през 1934 г.

„Хляб по водите“, който излиза през 1981 г., е един от последните романи на автора. Той умира три години по-късно в Давос, Швейцария, след тежко боледуване.

Предлагаме ви откъс от романа му „Вечер във Византия“:

„Крейг взе студен душ, за да прогони съня. Въпреки че не беше пил много предишната вечер, имаше чувството, че очите му малко по-бавно проследяваха движенията на главата му. Както обикновено в такива случаи, той се закле да не вкусва алкохол този ден.

Избърса се, без да си прави труд да си суши косата. Прохладната влага освежи главата му. Той се загърна в една от големите бели хавлии от груб плат, оставени в хотела, отиде в хола на апартамента си и поръча закуска по телефона. Беше разхвърлил дрехите си снощи из стаята, докато се разсъбличаше, пиейки последното уиски, преди да си легне, и сега смокингът, колосаната риза и вратовръзката лежаха смачкани на един стол. Чашата, наполовина пълна с уиски, беше покрита с капчици влага. Бутилката до нея беше останала отворена.
Погледна в пощенската кутия от вътрешната страна на вратата. Вътре имаше един брой на „Нис-Матен“ и пакет с писма, препратени от секретарката му от Ню Йорк. Писмо от счетоводителя му, друго от адвоката. Разпозна плика с месечния бюлетин от посредническата кантора сред другите пликове. Хвърли неотворените писма на масата. Ако се съдеше по състоянието на борсата, бюлетинът от посредниците можеше да бъде пълен само с панически вопли. Счетоводителят вероятно му изпращаше неприятни новини за битката, която водеше с данъчното бюро. А писмото на адвоката щеше да го подсети за жена му. Могат да почакат. Не му се искаше да мисли за посредника, счетоводителя, адвоката и жена си още рано сутринта.

Хвърли поглед на първата страница на „Нис-Матен“. В комюнике на телеграфна агенция се съобщаваше за прехвърлянето на нови войски в Камбоджа. Cambodge по френски. До съобщението за Камбоджа имаше снимка на италианска актриса, усмихваща се от терасата на хотел „Карлтън“. Преди няколко години бе спечелила награда в Кан, но тази година, ако се съдеше по усмивката, не хранеше никакви надежди. Имаше също и снимка на президента на Франция Помпиду в Оверн. Цитираха обръщението му към мълчаливото мнозинство на френския народ, в което ги уверяваше, че Франция не е застрашена от революция.

Крейг пусна вестника на земята и, бос, прекоси бялата стая с висок таван, застлана с килим и обзаведена по вкуса на бившата руска аристокрация. Излезе на терасата и се загледа в Средиземно море, което се простираше зад булеварда „Кроазет“. Трите американски десантни кораба, които вчера бяха в залива, си бяха отишли през нощта. Духаше вятър, морето бе посивяло и развълнувано, белееха се „зайчета“. Плажните, работници бяха изравнили пясъка и наредили по плажа надуваемите дюшеци и чадърите. Чадърите, все още неразтворени, трептяха от вятъра. Прибоят неспокойно се блъскаше в брега. Някаква храбра дебелана се къпеше точно пред хотела. Времето се е променило, откакто бях тук за последен път, си помисли той.

Последния път беше през есента, сезонът вече бе свършил. Сиромашко лято, макар че тук никога не е имало бедняци. Златиста мъгла, неярки есенни цветя. Той помнеше Кан с розовите и кехлибареножълти сгради, с градини, наредени край морето. А сега безвкусните жилищни блокове и оранжевите и яркосини слънчобрани по балконите загрозяваха крайбрежието. Градовете се надпреварваха да се самоунищожават.

На вратата се почука.
- Entrez - извика той, без да се обръща, и продължи да наблюдава морето. Не беше необходимо да казва на сервитьора къде да слага масичката. Беше тук от три дни и сервитьорът знаеше навиците му.

Но когато се върна в стаята, там се оказа не сервитьорът, а една девойка. Беше нисичка - горе-долу метър и шестдесет - предположи той неволно. Облечена в сива трикотажна спортна блузка, доста дълга и прекалено широка за нея. Ръкавите, явно предвидени за ръце на баскетболист, бяха навити и разкриваха тънките й, бронзови от загара китки. Блузката висеше почти до коленете над измачканите и избелели сини джинси. Беше обута в сандали. Дългите й кестеняви коси, изрусели на места от слънцето и от солената вода, се спускаха небрежно на сплъстени кичури по плешките й. Имаше тясно лице със заострена брадичка; огромните слънчеви очила, зад които бяха скрити очите й му придаваха загадъчно изражение като на кукумявка. На раменете й висеше италианска кожена торба с катарами, твърде елегантна за нея. Когато го видя, тя някак се приведе. Струваше му се, че ако погледне босите й крака, сигурно ще открие, че не се е мила доста време, поне не със сапун.

Американка. Помисли си той. В него сега се обаждаше чувство, противоположно на шовинизма.

Загърна полите на халата. Нямаше колан - халатът не беше предназначен да среща гости. Разтваряше се и при най-лекото движение.
- Помислих, че е сервитьорът - каза той.
- Боях се да не ви изпусна - каза момичето. Говорът й беше американски, само не беше ясно от кой край.

Ядоса се, че стаята беше в такъв безпорядък. Раздразни го и това, че момичето нахълта така. А той очакваше сервитьора.
- Хората се обаждат по телефона, преди да се качат в стаята - каза той.
- Боях се, че няма да ме приемете, ако бях позвънила.

О, господи, помисли си той. Една от онези.
- А защо не пробвате, госпожице? Слезте долу, кажете името си на портиера, той ще ми позвъни и…
- Но аз вече съм тук. - Тя явно не беше от плахите момичета, които благоговеят пред големите клечки. - Сама ще ви се представя. Казвам се МакКинън. Гейл МакКинън.
- Трябва ли да ви познавам? - В Кан всичко е възможно.
- Не - каза тя.
- Винаги ли се натрапвате така на хората, когато не са облечени и чакат закуска? - Беше му неловко - халатът непрекъснато се разтваряше на най-неподходящо място и той непрекъснато се загръщаше, косата му беше още мокра, по гърдите му сивееха косми, стаята беше разхвърляна.
- Аз дойдох по работа - каза момичето. Тя не направи крачка към него, но и не отстъпи. Просто стоеше и мърдаше пръстите на босите си крака в сандалите.
- Аз също имам работа, госпожице - каза той, усещайки как по челото му се стича вода от косата. - Искам да закуся, да прегледам вестника и да се приготвя за кошмарите през деня на тишина и сам.
- Не бъдете неучтив, господин Крейг. Нямам никакви лоши намерения. Вие действително ли сте сам? - Тя погледна многозначително към вратата на спалнята, която беше леко открехната.
- Драга млада госпожице… - Гласът ми звучи като на деветдесетгодишен старец, си помисли ядосано той.
- Наблюдавам ви от три дни - каза тя. - Никой не е бил с вас. Имам предвид никоя жена. - Докато говореше черните й очила шареха из стаята. Той забеляза, че погледът й се задържа малко по-дълго върху ръкописа на бюрото.
- Каква сте? - попита той. - Детектив?
Момичето се усмихна. Във всеки случай зъбите й блеснаха. Беше невъзможно да се разбере какво изразяваха очите й в този момент.
- Не се безпокойте. Аз съм нещо като журналистка.
- Джеси Крейг не представлява интерес този сезон, госпожице. Мога ли да се сбогувам с вас? - Той направи крачка към вратата, но тя не мръдна.

Почука се и сервитьорът влезе. Носеше на поднос портокалов сок, кафе, кифлички и препечен хляб. В другата ръка държеше сгъваема масичка.
- Bonjour, M’sieur et dame - поздрави той, хвърляйки бърз поглед към момичето. Крейг си помисли: „Французите умеят с един поглед да разсъблекат жената, при това без да променят изражението на лицето си.“ Схващайки какво впечатление ще направи на сервитьора костюмът на момичето, той с мъка потисна у себе си желанието да коригира подозрителния му поглед. Щеше му се направо да му каже: „За бога, бих могъл да намеря нещо по-добро.“
- Помислих, че само една закуска - каза сервитьорът.
- Да, само една - каза Крейг.
- Може би ще се трогнете, господин Крейг, и ще помолите за още една чаша?
Крейг въздъхна и каза:
— Още една чаша, моля. - Цял живот се е подчинявал на етикета, на който майка му го бе учила.
Сервитьорът нагласи масичката и постави два стола.
- Момент - каза той и отиде да вземе втора чаша.
- Седнете, моля, госпожице МакКинън - предложи й Крейг, надявайки се момичето да усети иронията, скрита в подчертано любезния тон.

С едната ръка държеше стола й, а с другата придържаше халата си. Всичко това явно я забавляваше. Поне така изглеждаше, доколкото можеше да се прецени по лицето й, от носа надолу. Тя се отпусна на стола, а торбата остави на пода до себе си.
- А сега, ако позволите - каза той, - ще отида да облека нещо по-подходящо за случая.
Той взе ръкописа от бюрото, пъхна го в чекмеджето (реши да не прибира смокинга и ризата) и влезе в спалнята, като затвори плътно вратата зад себе си. Изсуши косата си и я среса назад, прекара ръка по брадата. Дали да се избръсне? Отказа се. Облече бяла тенисфланелка и сини памучни панталони, на краката си нахлузи мокасини. Хвърли бърз поглед в огледалото. Не хареса бялото на очите си потъмняло до цвета на слонова кост.

Когато се върна в хола, момичето сипваше кафето.

Той мълчаливо изпи портокаловия сок. Момичето сякаш нямаше намерение да си ходи. С колко жени съм сядал досега на закуска с надеждата, че ще мълчат, помисли си той.
- Кифличка? - предложи Крейг.
- Не, благодаря. Закусила съм.
Зае се с препечения хляб, радвайки се, че всичките му зъби са си на място.
- Е - каза момичето, - приятелска атмосфера, нали? Гейл МакКинън и господин

Джеси Крейг в минута на отдих сред бесния водовъртеж на Кан.
- Вижте… - започна той.
- Искате да кажете, че вече мога да ви задавам въпроси?
- Не, искам да кажа, че имам намерение аз да ви задавам въпроси.
- Работя в радиото. На хонорар - каза тя, поднасяйки чашата към устните си. -

Правя петминутни репортажи за някои хора за една агенция, която ги продава на частни радиостанции в Америка.
- За какви хора?
- За интересни хора. Поне агенцията ги счита интересни. - Тя говореше монотонно и бързо, сякаш й бяха омръзнали тези въпроси. - За кинозвезди, режисьори, художници, политици, престъпници, атлети, автомобилни състезатели, дипломати, дезертьори, за хора, които вярват, че хомосексуализмът и марихуаната трябва да се узаконят, за детективи, директори на колежи. Да изброявам ли още?
- Не. - Крейг наблюдаваше как му наливаше кафе. Домакиня!
- Казахте, че сте на хонорар. А през останалото време?
- Опитвам се да пиша интервюта за списанията. Дълбая в душите. Защо се намръщихте?
- Дълбаете в душите… - повтори той.
- Да. Ужасен жаргон. Човек свиква с него. Няма вече да го чуете от устата ми.
- Сутринта не е загубена напразно - отбеляза Крейг.
- Интервюта като тези, които печатат в „Плейбой“. Или като тези на Фалачи, оная, по която стреляха войниците в Мексико.
- Чел съм някои нейни работи. Тя довърши Фелини. Също и Хичкок.
- Може би те сами се довършиха.
- Трябва ли да го разбирам като предупреждение?
- Както желаете.

В това момиче имаше нещо обезпокояващо. Струваше му се, че от него се очакваше не просто интервю, а нещо повече”.

AFISH.BG