Понеделник, 21 Септември 2020
Ако при вида на поднос с колбаси един месар се уплаши, за това трябва да има основателни причини

Ако при вида на поднос с колбаси един месар се уплаши, за това трябва да има основателни причини

На 23 февруари 1899 г. в Дрезден, Кралство Саксония, е роден Ерих Кестнер.

Той е един от най-четените немскоезични писатели на XX век - лирик, белетрист, сценарист и сатирик, автор на популярни книги за деца.

Предлагаме ви откъс от един от най-обичаните от нас негови романи „Изчезналата миниатюра“:

Ерих Кестнер

"Татко Кюлц си похапва малко мешано"

Площадът Копенхаген, на който се издига Кралската опера, се нарича Куенгенс Нюторв. Извънредно приятен, просторен площад е той. Ако иска човек да го разгледа спокойно, което площадът заслужава, най-добре е да седне пред хотел „Д’Англетер“.

Под открито небе, на дълги редици пред фасадата на хотела, са наредени столове и маси. Посетители от цял свят седят един до друг, и докато грижливо ги обслужват, те по неволя се задоволяват с приятните страни на живота. Впрочем нито един стол и нито един посетител не са обърнати с гръб към площада. Седнали сякаш в партера на изискано обзаведен летен театър, всички гледат към фасадата на операта и се наслаждават на веселото оживление, което копенхагенските граждани са свикнали да предлагат на своите гости от чужбина.

Има нещо наистина странно в този Куенгенс Нюторв! Човек може с години да не е ходил в Дания, и през това време в редица държави да е станала революция, може узурпаторът на Афганистан да е бил обесен от сподвижниците на своя братовчед, а в Япония да са се срутили при някое земетресение най-малко десет хиляди къщи, сякаш построени от карти за игра — и все пак, щом излезе откъм Амагергаде, обърне се наляво и погледне към „Д’Англетер“, пред хотела все още седят в пет стъпаловидни редици същите онези елегантни жени и изискани чужденци, разговарят на десетина различни езици, гледат търпеливо веселото гъмжило и с усилие скриват зад равнодушното изражение на лицата си, колко им се услажда датската кухня.

На Куенгенс Нюторв времето не тече.

Ясно е, че като се вземе предвид горното обстоятелство, става излишно да се определя по-точно моментът, когато месарят Оскар Кюлц прекоси тоя площад и се насочи към хотел „Д’Англетер“.

Кюлц имаше костюм от зелен импрегниран лоденов плат, кафява велурена шапка и рунтави, прошарени мустаци. В дясната си ръка държеше чепат бастун, в лявата — Грибеновия пътеводител „Копенхаген и околностите“.

До ниската дървена ограда, зад която се намираха най-предните маси, той спря и огледа замислено и колебливо посетителите, насядали по дългите редици столове. При това забеляза, че една много докарана и излъскана дама се наведе с шепот към своя събеседник, който след това го изгледа и снизходително се усмихна, сякаш му прощаваше нещо.

Това реши всичко. Ако онзи господин не се беше усмихнал, месарят Кюлц щеше да си отмине. И тогава историята, която сега постепенно започва, в края на краищата щеше да протече съвсем иначе, отколкото в действителност стана.

Така обаче Кюлц измърмори под нос думичката „рогач“ и надуто и важно се разположи край една свободна масичка. С това той попадна във водовъртежа на събитията, които всъщност никак не го засягаха и все пак в най-скоро време щяха да му струват близо три килограма от неговото живо тегло.

Когато Кюлц седна, нежният стол изстена от болка. Тутакси долетя едно пиколо и запита:
- Please, Sir?
Посетителят бутна към тила велурената си шапка.
- Слушай, братле, аз не зная датски. Донеси ми чашка светла бира! Но голяма чашка.

Пиколото не разбра нищо, поклони се и изчезна в хотела. Кюлц потри ръце.

След малко се появи келнер във фрак.
- С какво мога да ви услужа, уважаеми господине?
Гостът подозрително вдигна очи.
- С една голяма пилзенска бира - заяви той. - Да не би да ми изтърсите сега и управителя на ресторанта, или предпочитате да подам писмена молба?
- Една пилзенска, много добре!
- И нещо за ядене. Малко мешано. Стига това да не ви създава много труд. С различни видове колбаси. Датските салами ме интересуват професионално. Аз съм берлински месар.

Келнерът не издаде мислите си, вместо това се поклони и изчезна.

Кюлц опря бастуна си до оградката, нахлузи кафявата велурена шапка върху пожълтялата му дръжка и се облегна назад в отлично разположение на духа.
Облегалото на стола изпъшка.

Кюлц огледа стола и масата и загрижено каза:
- Ама че детински мебели!
Тази забележка предизвика неволния смях на една госпожица, седнала сама до съседната маса.
Оскар Кюлц се изненада. Той извърна горната част на тялото си полунадясно, поклони се несръчно и каза:
- Моля, хиляди извинения!
Госпожицата весело му кимна.
- Но защо? И аз съм от Берлин.
- Аха! - отвърна той. - Затова, значи, говорите немски!
Миг по-късно Кюлц разбра бездънната дълбокомисленост на своето умозаключение. Ядосан сам на себе си, той тръсна глава и, тъй като не му хрумна нищо по-умно, се представи:
- Името ми е Кюлц - каза той.
Тя плесна с ръце.
- Как? Нима вие сте господин Кюлц? Ей, че весело! В такъв случай ние купуваме месо от вас!
- От Оскар Кюлц ли?
- Това не знам. Да не би да има повече Кюлцовци?
- Би могло да се каже, че е така.
- На „Кайзердам“.
- Това е Ото, най-малкият от синовете ми.
- Отлична месарница - увери го тя.
- Да, да. Само че той не разбира нищичко от лебервурст. Лебервурст трябва да си купите някога от Хуго! Той е второто ми момче. На „Шлосщрасе“ в Щеглиц. Хуго прави един лебервурст! Чест и почитания!
- Малко далечко е, ако човек живее на „Кайзердам“ - каза тя. - При все че неговият лебервурст може да го бива!
- Затова пък Хуго няма понятие от руска салата. Никой не може да го научи да я прави! - заяви строго татко Кюлц.
- Тъй, тъй - каза госпожицата.
- Руската салата е специалитетът на Ервин. Мъжът на най-голямата ми дъщеря. На „Ландсбергер Алее“. Ервин ще ви направи майонеза - заради нея ще зарежете всичко друго на тоя свят, госпожице!
- А къде е вашият собствен магазин? - запита плахо тя.
Малко по малко почна да я хваща страх от многобройните месари.
- На „Йоркщрасе“ - каза той. - Миналия октомври празнувах трийсетгодишен юбилей. Брат ми Карл ще празнува през следната година. През април. Не, през май.
- И господин брат ви ли е месар? - попита угрижено тя.
- Естествено! С три витрини! На „Шпителмаркт“. И най-големият ми брат, Арно, също. Неговият магазин е на „Брайтенбахплац“. А пък магазинът на Георг, другият ми зет, е на „Уландщрасе“. При това Хедвига, втората ми дъщеря, искаше да се омъжи за какъвто и да е друг - учител, пианист или пожарникар, - само да не е месар! Но накрая все пак взе Георг. Той работи при мен две години като пръв калфа.
- За бога! - възкликна сломена госпожицата. - Само месари! Та то е истински кошмар!
- Съдба! - рече Кюлц. - Дядо ми беше месар. Баща ми беше месар. Тъст ми беше месар. Колбасарството, тъй да се каже, е в кръвта ни.
- Какво образно сравнение! - заяви госпожицата.
В този миг дойде оберкелнерът. Пред себе си буташе масичка на колела — толкова внимателно, сякаш беше детска количка за близнаци. На масичката имаше чаша бира и поднос с колбаси и студено печено.

Ако при вида на поднос с колбаси един месар се уплаши, за това трябва да има основателни причини.
Кюлц се изплаши, и то много.
- Трябва да има някакво недоразумение - каза той.
- Аз поръчах малко мешано. А вие ми носите цял поднос за дванадесет души!
Келнерът сви рамене.
- Господинът искаше да проучва датските колбаси.
- Но не чак до Коледа! - изръмжа недоволно Кюлц.
Съседката му се засмя и каза:
- Вие сте жертва на професията си. Стиснете здраво зъби, драги господин Кюлц, и да ви е сладко!
По Куенгенс Нюторв ситнеха гълъби. Перушината им беше синя, сива и сребристозелена. Те усърдно кимаха с глави. Трудно би могло да се каже защо кимаха. Може би това беше само лош навик? Щом се зададеше автомобил, литваха. Като облаци, които се връщат към небето.
Колбасарят Кюлц хвана ножа и вилицата.
- Нима затова офейках! - измърмори потресен той".

AFISH.BG