Четвъртък, 05 Декември 2019
Виторио де Сика: Телевизията е сънотворно, което се приема през устата

Виторио де Сика: Телевизията е сънотворно, което се приема през устата

Наричат режисьора „любовник“ на италианското кино

 

Един от най-влиятелните творци Виторио де Сика се ражда на 7 юли 1901 година в град Сора, област Лацио. Израства в Неапол, където се премества семейството му. Баща му Умберто де Сика е банков чиновник с влечение към шоу бизнеса, поради което окуражава красиво изглеждащия си син да се насочи към сценична кариера.

Де Сика е от основоположниците на неореализма. Когато заснема филма „Децата ни гледат“, той е познат като актьор от битовите комедии на Камерини. Де Сика е първият така наречен „любовник“ в италианското кино. Дебютира като режисьор в края на 30-те години с комедията „Алени рози“, следват още няколко заглавия, но проблясъкът в кариерата му настъпва именно с „Децата ни гледат“. Филм със силно драматичен, почти трагичен сюжет – дете на разделени родители, отблъснато от лековатото буржоазно поведение на майка си, съкрушено от самоубийството на баща си, попада в приют. В известен смисъл филмът още по-категорично от „Четири крачки в облаците“ разрушава официалната профашистка митология и прокламираните велики идеали на тоталитарното общество. Той показва жестокостта на дребнобуржоазната среда, пошлостта, егоизма, отсъствието от всякакви идеали. Но все пак за Де Сика това са едва първите стъпки към появата на неореализма. Следвоенното му творчество ще разцъфти още повече с шедьоврите „Шуша“ от 1946 г., „Крадци на велосипеди“ от 1948 г., „Чудото в Милано“ от 1951 г. и „Умберто Д.“ от 1952 г., които са сред върховните постижения и на цялото неореалистично кино.

„Успехът се обяснява преди всичко с това, че аз много обичам персонажите на своите филми и говоря за тях така, сякаш това са живи хора, мои познати. Говоря за тях уверено, сърдечно и убедено. И тази любов често ми се удава да предам на своите актьори“, казва режисьорът.

София Лорен и Марчело Мастрояни във филма "Вчера, днес и утре", 1963-а

Стилът му е интимен, топъл, близък и винаги има опасност да съгреши, отивайки в сантиментализъм, за което в периода на неореализма Де Сика многократно е упрекван от редица критици. Гледайки филмите му, човек остава с усещането, че животът в Италия е една голяма и всепоглъщаща тъга, но нали и в това се крие истинското, това, което вълнува? Неореализмът е толкова вълнуващ, защото успява по необикновен начин да овладее диалектиката на живота, филмите винаги са на границата между радостта и тъгата. Дори кадрите се редуват, в единия зрителят се смее, в другия – плаче. Това е истинската тайна на италианските кинотворци.

„Видял съм толкова нищета, толкова мъка, че не мога да мълча. Видял съм хора, които живеят в дупки. Знам в какво положение се намират безработните и искам да говоря открито и честно именно за това.“

Виторио де Сика умира през 1974 година в парижкото предградие Ньой сюр Сен на 73-годишна възраст.

 

Още от откровенията на големия режисьор:

„Само красива жена ще бъде истински радостна, ако я похвалиш за ума.“

„При женения мъж има само една възможност да остави за себе си последната дума: да каже на жена си "Ти си права".“

"Катастрофите стават, защото днешните шофьори карат по вчерашни пътища на утрешни коли с другиденшна скорост.“

„Телевизията е сънотворно, което се приема през устата.“

„Нравственото негодувание в повечето случаи се състои от 2% нравственост, от 48% негодуване и от 50% завист.“

 

Заглавна снимка: filmforum.org

AFISH.BG

Свързани статии (по етикет)