Сряда, 17 Юли 2019
Рада Москова – птицата извън кафеза

Рада Москова – птицата извън кафеза

Лекар и драматург; автор на емблематични пиеси в кукления театър; сценаристка на култови български филми като „Горе на черешата“, „Разговор с птици“, „Куче в чекмедже“. Днес майката на режисьора Теди Москов навършва 83 години

Птица в кафез

Всеки божи ден гледам да изляза. Скривам натежалото си тяло в разпуснати, хлабави дрехи – (да живее хипи модата!), ходя бавно, разтакавам се, (хубава дума!), хвърлям по някой поглед във витрините да проверя мога ли да се понасям. (Не, не мога!) за не знам за кой път се губя из комплекса – еднакви улици, еднакви сиви грамади – една след друга, една пред друга, блок до блок. Гето за „подчовеци”.

Терминът е хитлеристки, открих го скоро, отнасяли го за евреи и цигани. Не е ли и вид подчовек производното на социалистическия комбинат – изгубилият завинаги претенциите си, гражданин – устоял на глада, задоволен битово „на всекиму според нуждите“ – стая, дори две, кухня и баня, без други изисквания, освен да може да си плати тока и данъка на колата. Няма нужда да се напряга. Всичко, което притежаваше – дом, кола, образование, служба, му беше „дадено“ – комунистическата власт обичаше да „дава“. Този глагол обсебва съзнанието му и днес. Чака. Длъжни са да му дават.

В кафеза, който си е нарисувал, за да подмами птица, (Жак Превер,) тя не пее, кацнала на зелена клонка. Сгушена на сигурно, мъти – люпи себеподобни. Симпатични. Говорят английски, немски, дори руски. Красиви, с провесени над рамената руси, кафяви, гарваново черни, еднакво прави коси. Съвършени тела. Излизат от мола. Блестящи усмивки, които те карат да мислиш, че зъбите им са изкуствени – по американски. В кошмарите си се виждаш сдъвкан в съвършените им челюсти.

Но – о, чудо! Той – укротеният, изобретен от социализма, масов човек излезе от блока, от себе си – на улицата. Протестира! Свидетели сме на опитите му да го забележат – да настоява, че го има – да го признаят за човек. (По Божие предназначение.) Днешните събития ме карат да си припомням минали работи – „хора, години, живот” – по заглавието на книгата на Еренбург. Такива книги със скромни непремълчани истини долитаха като екзотични птици в онези времена. Родителите ми ги купуваха. Детските ми години се разтакаваха (тази дума, както казах, ми харесва) между четива и личности, а те се превръщаха в години живот – моят.

От „Почти живот“, Издателство ФАКЕЛ

 

AFISH.BG